Когато любовта боли: Как помогнахме на нашата дъщеря Яна и зетя Петър да намерят своя път

– Не мога повече, Милена! – изкрещях, докато затръшвах вратата на кухнята. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Милена стоеше до масата, стиснала чашата си с чай, и ме гледаше с онзи нежен, но твърд поглед, който винаги ме караше да се замисля.

– Драгане, моля те, нека поговорим спокойно. Яна и Петър имат нужда от нас. Не можем просто да ги оставим така.

– А ние? Ние кой ще ни помогне? – гласът ми беше дрезгав от напрежение. – Вече трети месец плащаме наема им, покриваме сметките им, а те… те дори не се обаждат да попитат как сме.

Милена въздъхна тежко и седна до мен. Протегна ръка и докосна рамото ми.

– Знам, че ти е тежко. И на мен ми е. Но Яна е нашето дете. Ако ние не ѝ помогнем, кой?

В този момент телефонът иззвъня. Погледнах дисплея – Яна. Вдигнах с треперещи пръсти.

– Тате… – гласът ѝ беше тих, почти неузнаваем. – Може ли да дойдем тази вечер? Имаме нужда да поговорим.

– Разбира се, Яна. Елате.

Затворих и се облегнах назад. Милена ме погледна въпросително.

– Ще дойдат. Искат да говорят.

Вечерта настъпи бавно. Седяхме в хола, а Милена подреждаше масата с домашна баница и компот от вишни – любимите на Яна от детството ѝ. Когато звънецът иззвъня, сърцето ми подскочи. Отворих вратата и видях Яна и Петър – изглеждаха уморени, прегърбени под тежестта на проблемите си.

– Здравейте… – прошепна Яна и ме прегърна силно. Петър кимна неловко.

Седнахме около масата. Мълчанието беше тежко като олово.

– Тате… Мамо… – започна Яна с треперещ глас. – Знаем, че ви натоварваме. Знаем, че не е честно… Но не знаем какво да правим. Петър остана без работа, аз съм на половин работен ден… Наемът ни е непосилен. Чувстваме се като провалени хора.

Петър наведе глава и заговори за първи път:

– Не исках да стигаме дотук. Опитах всичко – пращах CV-та, ходих по интервюта… Никой не търси хора на моята възраст без връзки. Чувствам се безполезен.

Милена се разплака тихо. Аз преглътнах буцата в гърлото си.

– Деца, ние ви обичаме. Но трябва да намерим решение заедно. Не можем вечно да ви издържаме. Трябва да поемете отговорност за живота си.

Яна избухна:

– Мислиш ли, че не го знаем? Мислиш ли, че не ни е срам? Всеки ден се будя с мисълта, че ви разочаровам! Но не мога повече! Не мога!

Петър я прегърна през раменете.

– Яна… спокойно…

Милена избърса сълзите си и каза тихо:

– Никой не ви обвинява. Просто… трябва да говорим открито. Какво можем да направим заедно? Как можем да ви помогнем така, че да не се чувствате зависими?

Настъпи дълго мълчание. После Петър каза:

– Имам идея. Един приятел ми предложи работа в Пловдив, но ще трябва да се преместим там. Ще е трудно, но може би това е шансът ни да започнем начисто.

Яна кимна през сълзи:

– Страх ме е… Но може би това е правилното решение.

Погледнах Милена – очите ѝ светеха от надежда и страх едновременно.

– Ако това искате… ние ще ви подкрепим – казах твърдо, макар вътре в мен всичко да се свиваше от тревога.

Следващите седмици бяха изпълнени с напрежение и подготовка. Помагахме им да опаковат багажа си, търсихме квартири онлайн, брояхме всяка стотинка. Имаше моменти на отчаяние – Яна плачеше нощем в детската си стая, Милена се молеше тихо пред иконата на Света Богородица, а аз стоях до прозореца и гледах празните улици на София.

В деня на заминаването им прегръдките бяха дълги и болезнени. Яна ме погледна с насълзени очи:

– Тате… благодаря ти за всичко. Знам колко ти беше трудно.

Петър стисна ръката ми:

– Ще се справим. Обещавам.

Гледах как колата им изчезва зад ъгъла и усетих празнината в дома ни като рана.

Сега, месеци по-късно, получаваме обаждания от Пловдив – Яна си намери работа като учителка по английски, Петър работи в склад за техника. Не е лесно, но са заедно и се борят сами.

Понякога нощем се питам: Дали постъпихме правилно? Дали трябваше да ги пуснем? Или родителската любов понякога значи да оставиш децата си да паднат и сами да станат?

Какво мислите вие? Колко далеч трябва да стигне помощта към порасналите ни деца?