Когато любовта към семейството боли: Историята на една снаха в сянката на алчността

– Пак ли ще идват? – попитах тихо, докато Петър нервно въртеше ключовете в ръцете си. Беше събота сутрин, а в стомаха ми вече се беше свил възел. Знаех какво предстои – поредното „гостуване“ на свекърва ми и свекъра ми, които се появяваха само когато Петър получаваше заплата или бонус.

– Моля те, Мария, не започвай пак… Те са ми родители – прошепна той, а в гласа му се усещаше умората от безкрайните ни спорове. Погледнах го – очите му бяха пълни с вина и болка. Обичах го, но не можех да понеса как го използват.

Петър винаги е бил добър човек. Работи като инженер в София, а аз съм учителка в едно училище в Люлин. Живеем скромно, но щастливо – или поне така си мислех преди няколко години. Всичко се промени, когато фирмата на Петър започна да върви добре и заплатата му скочи. Изведнъж родителите му започнаха да ни търсят по-често – първо за „малки заеми“, после за „помощ с ремонта“, а накрая – за каквото и да е.

Първият път, когато свекърва ми Даниела дойде с огромна торба пране и списък с покупки, се опитах да не обръщам внимание. „Те са възрастни хора, нямат много средства“, казвах си. Но когато започнаха да идват всяка седмица, да се държат като у дома си и да очакват всичко наготово, чашата преля.

– Мария, дай малко пари за лекарства на баща ти – каза веднъж Даниела, сякаш беше нещо напълно естествено. Не беше първият път. Погледнах Петър – той вече бъркаше в портфейла си.

– Мамо, нали миналата седмица ви дадохме за лекарствата? – опита се да попита той внимателно.

– Ами то парите не стигат, сине! Какво да правим? Ти си ни единствената опора! – изсъска тя и ме погледна така, сякаш аз съм виновна, че нямат пари.

Вечерта не издържах и избухнах:

– Докога ще ги издържаме? Не виждаш ли, че те идват само когато имаш пари? Когато беше без работа миналата година, не се обадиха дори веднъж!

Петър мълчеше дълго. После каза:

– Те са ми родители… Не мога да ги оставя.

– А мен можеш ли да оставиш? – попитах тихо.

Той ме прегърна силно. Усетих как трепери. Знаех, че страда. Знаех, че се чувства разкъсан между мен и тях. Но не можех повече да търпя.

С времето нещата станаха още по-лоши. Свекърът ми Георги започна да идва пиян и да ни обвинява, че „не сме благодарни“ и че „ако не бяха те, Петър нямаше да стане човек“. Веднъж дори хвърли чашата си по стената и изкрещя:

– Пари имате за всичко друго, ама за нас – не!

Петър го изгони онази вечер. За първи път видях съпруга си толкова ядосан и наранен.

– Не мога повече! – извика той след като затвори вратата след тях. – Не мога да бъда винаги добрият син и лошият съпруг!

Прегърнах го. Плакахме заедно дълго. На следващия ден Даниела ни звънна десетки пъти. Не вдигнахме.

Минаха седмици без да ги чуем. Петър беше мрачен, затворен в себе си. Виждах как страда от вината и болката. Аз също страдах – за него, за нас, за това, че алчността може да съсипе едно семейство.

Един ден получихме писмо от Даниела: „Срам ме е от вас! Синът ми вече не е моят син! Забравихте откъде сте тръгнали!“ Петър го прочете няколко пъти и го остави на масата без дума.

Вечерта седнах до него:

– Обичам те. Но не мога повече така. Или ще поставим граници, или ще се изгубим един друг.

Той кимна. На следващия ден отидохме заедно при родителите му. Петър говори твърдо:

– Обичам ви, но няма да ви давам повече пари всеки месец. Ако имате нужда от помощ – ще помагаме с каквото можем, но няма да позволим повече да ни използвате.

Даниела избухна в сълзи, Георги ни изгони от дома им. Върнахме се у дома мълчаливи, но облекчени.

Минаха месеци. Връзката ни с родителите му остана студена и формална. Петър все още страдаше, но вече беше по-спокоен. Започнахме да живеем по-леко – без постоянния страх кога ще дойдат пак и какво ще поискат този път.

Понякога се питам: Дали постъпихме правилно? Дали любовта към семейството трябва винаги да бъде безусловна? Или понякога трябва да избереш себе си и човека до теб?

А вие как бихте постъпили? Колко далеч бихте стигнали в името на семейството?