Когато любовта към семейството се превръща в капан: Историята на Мария от Варна

– Мамо, ще можеш ли да останеш при нас за седмица? Само да гледаш Мартин, докато съм на работа – гласът на дъщеря ми Петя трепереше по телефона. Беше вторник сутрин, а аз тъкмо си сипвах кафе. Не можех да ѝ откажа – тя е единственото ми дете, а Мартин е моето слънчице.

Още същата вечер стегнах багажа и се качих на автобуса от Добрич за Варна. В главата ми се въртяха мисли: „Ще си играем, ще му чета приказки, ще му сготвя любимата супа с фиде…“ Не подозирах, че тази седмица ще преобърне представите ми за семейството.

Още с пристигането ме посрещнаха хаос и умора. Петя беше бледа, а зет ми – Георги – дори не излезе от стаята си. Мартин ме прегърна силно, но веднага след това се разплака, защото не можел да намери любимата си количка. Петя въздъхна:

– Мамо, ако можеш да оправиш малко кухнята… И да изпереш дрехите на Мартин, че свършиха чистите. Аз ще се опитам да поспя малко.

Погледнах я – беше изтощена. „Добре, ще помогна“, казах си. Но още първата вечер разбрах, че не съм тук само заради внука си. Докато готвех вечеря, Георги влезе в кухнята:

– А, Мария, ако можеш и банята да изчистиш… Петя все забравя.

Погледнах го смаяно. Не бях стъпвала тук от месеци, а вече бях натоварена с цялата къща. Преглътнах обидата – „За семейството всичко“, повтарях си.

На следващия ден денят започна с плач – Мартин не искаше да ходи на детска градина. Петя беше нервна, Георги се караше по телефона с някого от работа. Аз приготвих закуска, облякох Мартин и го заведох до градината. После се върнах и започнах да чистя. Чинии, прах, пране… Към обяд Петя ми писа съобщение: „Мамо, можеш ли да сготвиш нещо за вечеря? Георги обича мусака.“

Вечерта всички седнаха на масата. Никой не каза „благодаря“. Мартин разля супата си, Георги се намръщи:

– Малко е солено.

Петя гледаше в телефона си. Аз се почувствах невидима. Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах.

Така минаха три дни. Всяка сутрин ставах първа и лягах последна. Гледах Мартин, чистех, готвех, перях… Никой не попита как съм или дали имам нужда от нещо. Вечер лежах на дивана и се чудех кога съм станала просто „баба-слугиня“.

В четвъртък вечерта не издържах. Докато оправях играчките на Мартин, Петя влезе в стаята:

– Мамо, утре ще можеш ли да вземеш Мартин по-рано от градината? И ако можеш – да изгладиш ризите на Георги…

Погледнах я право в очите:

– Петя, аз дойдох тук заради теб и Мартин. Но не съм дошла да бъда домакинята ви. Имам нужда от уважение и почивка.

Тя замълча. За първи път видях вина в очите ѝ.

– Извинявай, мамо… Просто сме толкова уморени…

– И аз съм уморена – прошепнах. – И аз имам нужди.

На следващия ден Георги не каза нищо. Петя беше по-мълчалива от обикновено. Аз взех Мартин от градината и го заведох в парка. Гледах го как тича и се смее – толкова чиста радост! Седнах на пейката и заплаках тихо.

В събота сутринта стегнах багажа си. Петя ме спря на вратата:

– Мамо… Благодаря ти за всичко. Ще се справим сами.

Прегърнах я силно:

– Обичам ви, но трябва да се научите да се грижите един за друг.

В автобуса към Добрич гледах през прозореца и мислех: „Дали любовта към семейството винаги трябва да значи жертва? Кога ще започнем да ценим майките и бабите си не само като помощници, а като хора със свои чувства?“

А вие как мислите? Трябва ли любовта към близките винаги да е за сметка на собственото ни щастие?