Когато любовта остарее: История за развод след тридесет години брак

– Не мога повече, Лили! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме в малката ѝ кухня в „Люлин“, където миришеше на кафе и отчаяние. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците. – Тридесет години се опитвах да бъда добра съпруга. Тридесет! А сега се чувствам като призрак в собствения си дом.

Погледнах я и не знаех какво да кажа. Мария винаги беше силната от нас двете – тази, която намираше решение за всяка беда, която ме утешаваше, когато мъжът ми закъсняваше или когато децата ми се караха. А сега тя стоеше пред мен – пречупена, уморена, с ръце, които нервно въртяха чашата с кафе.

– Какво ще кажеш на децата? – прошепнах.

– Не знам… – въздъхна тя. – Мисля, че вече го усещат. Виктор отдавна не ме поглежда по същия начин. Само телевизорът и ракията са му останали. А аз… аз искам още нещо от живота си, Лили. Не искам да умра в тази тишина.

В този момент си спомних първите им години заедно – как Мария и Виктор танцуваха на сватбата си в ресторанта на „Славейков“, как се смееха на глупави шеги и мечтаеха за голямо семейство. Сега всичко това беше останало някъде назад, затрупано от сметки, грижи и неизказани думи.

– Може би трябва да поговориш с него? – опитах се да бъда разумна.

– Опитвах… – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Всяка вечер. Но той само мълчи или ми казва да не го занимавам с глупости. А аз… аз вече не издържам.

Тогава разбрах – Мария беше решила. И макар че ме болеше заради нея, усещах и някакво странно облекчение. Защото ако тя може да намери сили да промени живота си след толкова години, може би и аз ще намеря смелост да се изправя срещу собствените си страхове.

Следващите седмици бяха кошмарни за Мария. Децата ѝ – Петя и Иво – не можеха да повярват. „Мамо, какво правиш?“, крещеше Петя по телефона. „Татко ще се поболее!“, плачеше Иво. Съседките шушукаха по стълбището, а Виктор се затвори още повече в себе си.

– Чувствам се като престъпник – сподели ми една вечер Мария. – Всички ме гледат все едно съм убила някого. А аз просто искам да живея.

Виждах как самотата я изяждаше отвътре. След развода апартаментът ѝ изглеждаше още по-малък и празен. Вечерите бяха най-тежки – тогава тишината ставаше непоносима, а спомените я връхлитаха като буря.

– Понякога си мисля дали не сбърках – призна ми тя една нощ, докато седяхме на балкона и пушехме цигари. – Може би трябваше да остана… Заради децата, заради хората…

– А ти щастлива ли беше? – попитах я тихо.

– Не… Отдавна не бях.

Тогава я прегърнах силно и си обещах никога да не я оставям сама.

С времето Мария започна да се променя. Записа курс по рисуване в читалището до пазара „Красно село“. Започна да излиза с нови хора, да ходи на театър, да се смее по-често. Децата ѝ постепенно приеха решението ѝ, макар че раните останаха дълбоки.

Една вечер тя ми каза:

– Знаеш ли, Лили… За първи път от години се чувствам жива. Страх ме е, но вече не съжалявам.

Замислих се колко много жени като Мария познавам – жени, които са дали всичко за семейството си и са забравили себе си някъде по пътя. Колко от тях имат смелостта да започнат отначало? Колко от нас живеят в страх от самотата, вместо да потърсят щастието?

Сега, когато гледам Мария как рисува слънчогледи в малката си кухня и слуша стари песни по радиото, разбирам: никога не е късно да поискаш повече от живота.

А вие как мислите? Дали човек има право на ново начало, дори когато всички около него го осъждат? Ще намерим ли сили да изберем себе си?