Когато любовта се измерва в пари: Историята на една майка и нейната дъщеря

— Мамо, не мога да ти обещая, че ще дойдем тази неделя — гласът на дъщеря ми Елена трепери по телефона. — Имаме много работа, а и… знаеш, че сега е по-сложно.

Стоя до прозореца в малката си кухня в Пловдив и стискам слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляват. Вече трета седмица не съм виждала внука си Виктор. Откакто казах на Елена, че не мога повече да ѝ давам пари за частната детска градина, всичко се промени. Преди това идваха всяка неделя — Виктор тичаше из хола, а аз приготвях любимите му палачинки. Сега апартаментът ми е тих, а сърцето ми тежи като олово.

— Елена, моля те… — прошепвам. — Само за малко. Толкова ми липсвате.

— Мамо, ти знаеш колко ни беше трудно без твоята помощ. Сега трябва да се оправяме сами. Не е лесно — гласът ѝ става студен. — Ще ти се обадя, когато имаме време.

Чувам как затваря телефона. Оставам сама с мислите си и с тишината, която реже като нож. Спомням си как преди години работех като санитарка в болницата през деня и чистачка в училището вечер. Всичко беше за Елена — да има нови дрехи, уроци по пиано, екскурзии с класа. Никога не съм ѝ отказвала нищо. Дори когато пенсията ми не стигаше, взимах заеми, само и само да ѝ помогна.

Сега съм на 68 и едва свързвам двата края. Сметките растат, лекарствата поскъпват, а пенсията ми е смешна. Когато казах на Елена, че не мога повече да плащам таксата за детската градина, тя ме погледна така, сякаш съм я предала.

— Мамо, какво ще правим сега? — попита тя тогава. — Ти винаги си ни помагала!

— Ели, вече не мога… — отвърнах със сълзи на очи. — Просто нямам възможност.

Оттогава тя се отдръпна. Не ме кани у тях, не ми позволява да взема Виктор за уикенда. Понякога ми праща снимки по вайбър, но това само ме кара да се чувствам още по-далечна.

Съседката ми баба Станка ме гледа със съжаление:

— Марийке, не се коси толкова. Младите сега са други. Всичко е пари за тях.

— Но аз я обичам! — избухвам аз. — Всичко дадох за нея! Как може да ме забрави така?

— Не те е забравила — клати глава Станка. — Просто още не разбира какво значиш за нея.

Вечерите са най-тежки. Седя сама пред телевизора и чакам телефонът да звънне. Понякога си представям как Виктор влиза през вратата с раницата си и вика: „Бабо!“. Но това са само спомени.

Една сутрин решавам да отида до блока на Елена. Купувам шоколадче за Виктор и се качвам по стълбите с треперещи ръце. Звъня на вратата. Отваря ми самата тя — очите ѝ са подпухнали от недоспиване.

— Мамо? Какво правиш тук?

— Дойдох да видя Виктор… Донесох му шоколадче.

Тя се поколебава:

— Не е удобно сега. Той е болен… А и имаме гости.

Поглеждам я в очите:

— Ели, моля те… Не ме лишавай от него. Аз съм ти майка!

Тя въздъхва тежко:

— Мамо, разбери ме! Трудно ни е! Ти беше нашата опора… А сега…

— А сега какво? — прекъсвам я аз. — Аз съм само портфейл ли бях за теб?

Тя замълчава и затваря вратата бавно. Оставам на стълбището със свито сърце и усещането, че съм изгубила всичко.

Връщам се у дома и плача дълго. Спомням си всички онези години — първият учебен ден на Елена, абитуриентският ѝ бал, раждането на Виктор… Всичко мина като миг. А сега съм сама.

Минават дни. Понякога Елена ми пише кратки съобщения: „Виктор е по-добре“, „Ще ти се обадим“. Но никога не ме кани.

Започвам да се питам: Къде сбърках? Дали прекалената ми жертвеност я направи зависима? Дали трябваше да я науча да се справя сама?

Една вечер получавам съобщение: „Мамо, ще дойдем утре за малко.“ Сърцето ми подскача от радост и страх едновременно.

На следващия ден те идват. Виктор тича към мен и ме прегръща силно:

— Бабо! Липсваше ми!

Елена стои на прага и ме гледа несигурно.

— Мамо… Извинявай. Просто… трудно ми е без твоята помощ.

Прегръщам я:

— Аз винаги ще съм тук за теб, но вече мога да давам само любовта си.

Тя кимва със сълзи в очите.

Сега знам — може би трябваше по-рано да поставя граници. Но любовта на майката няма цена.

Питам се: Дали някога ще ме обича така, както аз обичах нея? Или винаги ще бъда ценена само когато давам? Как мислите вие?