Когато любовта се крие зад вратата на чуждата стая: Историята на една майка, останала сама

— Не мога повече, Ивана! — гласът на Петър се разнесе из малката кухня, докато аз държах бебето на ръце и се опитвах да го успокоя. — Майка ми ще го вземе за няколко дни. Ти си изтощена, аз също. Нека тя помогне.

Погледнах го с празен поглед. Не беше първият път, в който Петър предлагаше майка му да поеме грижата за нашия син. Но този път в гласа му нямаше съчувствие, а само умора и раздразнение. Сякаш детето беше тежест, която трябва да се разпредели между всички, само не и между двама ни.

— А ти? — прошепнах. — Ти кога ще помогнеш? Кога ще бъдем семейство?

Той не отговори. Взе якето си и излезе, оставяйки ме сама с плача на малкия Александър и с тишината, която сякаш крещеше в ушите ми.

Преди година всичко изглеждаше различно. Бяхме млади, влюбени, мечтаехме за дом и семейство. Петър ме държеше за ръка и обещаваше, че ще бъдем заедно във всичко. Но когато Александър се роди, нещо се промени. Първите нощи той спеше в другата стая, оправдавайки се с работа. После започна да закъснява, да излиза с приятели, а когато беше вкъщи — все намираше причина да не се занимава с бебето.

Свекърва ми, леля Мария, беше добра жена, но усещах как присъствието ѝ в дома ни става все по-постоянно. Тя идваше сутрин рано, носеше супа и домашни курабийки, взимаше Александър и го разхождаше с часове. Понякога дори го приспиваше у тях. В началото бях благодарна — имах време да поспя или да си взема душ. Но постепенно започнах да се чувствам като гостенка в собствения си живот.

Една вечер седяхме тримата на масата — аз, Петър и леля Мария. Тя ме погледна с мекота:

— Ивана, знам колко ти е трудно. Мога да взема Александър за през нощта, да си починеш малко.

Петър кимна одобрително:

— Да, мамо, много ще ни помогнеш.

— Ама аз искам да съм с детето си! — избухнах аз. — Не съм болна! Просто имам нужда от теб, Петре!

Той ме изгледа студено:

— Преувеличаваш. Всички жени минават през това. Майка ми е гледала мен и сестра ми сама.

— Но аз не съм майка ти! Аз имам нужда от теб!

Леля Мария замълча и тихо прибра чиниите. В този момент разбрах — останах сама в тази битка.

Дните минаваха в рутина: хранене, къпане, разходки в парка с количката. Понякога срещах други майки — усмихнати, гримирани, с мъже до себе си. Завиждах им мълчаливо. Вечер Петър се прибираше уморен и раздразнен:

— Пак ли плаче? Не можеш ли да го успокоиш?

— Опитвам всичко! — гласът ми трепереше от безсилие.

— Може би просто не си достатъчно добра майка…

Тези думи ме удариха като шамар. През нощта плаках тихо до леглото на Александър, а той спеше спокойно, сгушен в одеялцето си.

Една сутрин реших да отида при майка ми в Люлин. Тя ме посрещна с прегръдка и топъл чай.

— Мамо, не мога повече… Петър не ми помага. Чувствам се невидима…

Тя ме погали по косата:

— Знам, дете мое. Но трябва да говориш с него. Да му кажеш как се чувстваш.

Опитах. Седнахме вечерта на дивана.

— Петре, моля те… Имам нужда от теб. Не мога сама.

Той въздъхна:

— Ивана, работя по цял ден! Не мога и вкъщи да се занимавам само с бебето! Майка ми е тук за това.

— А аз? Аз защо съм тук? Само за да готвя и чистя ли?

Той стана и излезе без дума.

С времето започнах да усещам как любовта ни се изплъзва между купищата памперси и недоизказаните думи. Александър растеше — първа усмивка, първа крачка… А баща му беше все по-далечен.

Една вечер чух как Петър говори по телефона:

— Мамо, утре пак ще го вземеш ли? Ивана пак е нервна…

Сълзите ми потекоха сами. Отидох при Александър и го прегърнах силно.

— Мамо е тук… Мамо няма да те остави…

Започнах да търся работа на половин ден — имах нужда от нещо мое, от глътка въздух извън стените на апартамента. Намерих място в една книжарница близо до нас. Там срещнах хора, които ме слушаха и разбираха. Започнах да пиша дневник — всяка вечер записвах болката си, надеждите си.

Един ден леля Мария дойде по-рано от обикновено.

— Ивана, трябва да поговорим…

Седнахме на масата.

— Знам, че ти е трудно. Но Петър също страда. Той не знае как да бъде баща…

Погледнах я през сълзи:

— А аз? Аз как трябва да знам как да бъда майка?

Тя замълча и ме прегърна.

В този момент разбрах — всички сме изгубени по свой начин. Но някой трябва да поеме отговорност.

Днес Александър е на две години. Говори първите си думички и тича из парка с други деца. Петър все още е дистанциран — виждам го рядко вкъщи. Леля Мария продължава да помага, но вече не настоява толкова често да взима детето при себе си.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Питам се: Къде изчезва любовта? Защо партньорството свършва там, където започват истинските изпитания?

Може би не съм единствената жена с такава история… Може би някой друг ще прочете това и ще намери сили да говори открито за болката си.

А вие? Кога за последно попитахте човека до себе си: „Как си? Какво ти тежи?“