Когато любовта се превърна в сметка: Историята на една българска жена
„Ели, трябва да поговорим.“ Гласът на Петър беше студен, почти чужд. Седяхме един срещу друг на кухненската маса, а между нас стоеше купчина сметки и един стар тефтер. В този момент времето сякаш спря. „Колко още ще плащам аз всичко? Не мислиш ли, че е време да ми върнеш поне част от парите, които съм похарчил за нас през последните години?“
Погледнах го невярващо. Петър, мъжът, с когото споделях живота си вече десет години, сега ми говореше като на длъжник. В главата ми се завъртяха всички онези моменти, в които сме се смеели заедно, в които сме се борили рамо до рамо с трудностите – безработица, болести, грижи за децата. А сега той искаше разписка.
„Петре, какво говориш? Това не е магазин! Това е нашият дом!“, едва прошепнах.
Той въздъхна тежко и започна да разгръща тефтера. „Виж, Ели, не става въпрос само за парите. Става въпрос за справедливост. Аз работя по цял ден, а ти… ти си вкъщи с децата. Разбирам, че е трудно, но сметките не чакат.“
Сълзите ми напираха, но не исках да му дам това удовлетворение. През последните две години останах без работа – фирмата, в която работех като счетоводителка, фалира. Опитвах се да намеря нова работа, но в нашия малък град в Северна България това беше почти невъзможно. Междувременно гледах двете ни деца – Мария и Виктор, които бяха на 6 и 4 години.
Майка ми често ми казваше: „Ели, мъжът трябва да е опората на семейството.“ Но аз вярвах в равноправието – затова винаги съм работила и съм допринасяла за дома ни. Сега обаче бях в капан.
„Добре, Петре. Кажи ми колко ти дължа?“, попитах с треперещ глас.
Той започна да чете: „Ток – 120 лв., вода – 40 лв., храна – средно 400 лв. на месец… За две години това прави…“
Не го слушах вече. Виждах само как ръцете му треперят леко от напрежение. Знаех, че не е лесно и за него – работеше като шофьор на камион и често отсъстваше с дни. Но никога не съм си представяла, че ще стигнем дотук.
Същата вечер се обадих на най-добрата си приятелка Даниела. „Дани, представяш ли си? Петър ми поиска пари за живота ни заедно! Като че ли съм му квартирантка!“
Тя замълча за миг. „Ели… това не е нормално. Може би има друга причина? Говорили ли сте напоследък?“
„Не… той все е уморен или ядосан. А аз се чувствам виновна, че не мога да помогна повече.“
Даниела ме подкрепи както винаги: „Не си виновна! Ти гледаш децата, грижиш се за дома… Това е работа! Ако беше наела детегледачка и чистачка, щеше да му излезе по-скъпо!“
Тези думи ме накараха да се замисля. Защо женската работа у дома винаги се приема за даденост? Защо когато мъжът носи парите вкъщи, това му дава право да държи сметка?
Следващите дни бяха кошмарни. Петър започна да ми говори само за пари – какво сме купили, защо толкова често ходя до магазина, защо децата имат нужда от нови обувки. Дори пред децата повдигаше темата: „Мама пак е похарчила много тази седмица.“
Мария веднъж ме попита: „Мамо, ние бедни ли сме? Татко каза, че харчим много.“
Сърцето ми се сви. Как да обясня на едно дете, че бедността не е само липса на пари, а и липса на любов?
Опитах се да говоря с Петър открито: „Петре, така не може повече. Ако имаш проблем с мен – кажи ми го в очите! Не ме унижавай пред децата!“
Той избухна: „Аз ли те унижавам? Ти ме караш да се чувствам като банкомат! Всички в града знаят, че аз издържам семейството! А ти какво правиш? Само се оплакваш!“
В този момент разбрах – не става въпрос само за пари. Става въпрос за гордостта му, за усещането му за контрол и власт. За това как обществото ни учи мъжете да бъдат силни и непогрешими, а жените – благодарни и покорни.
Започнах да търся работа още по-усилено – кандидатствах навсякъде: в магазина на площада, в детската градина като помощник-възпитателка, дори предлагах уроци по математика на съседските деца. Но навсякъде получавах един и същи отговор: „Ще ви се обадим.“
Междувременно отношенията ни с Петър ставаха все по-студени. Спяхме в различни стаи. Децата усещаха напрежението – Мария започна да се напишква нощем, а Виктор стана затворен и мълчалив.
Една вечер майка ми дойде на гости. Видя ме разплакана в кухнята.
„Ели, не можеш да живееш така! Пари се изкарват и губят… но достойнството си ако загубиш – няма връщане назад.“
Тези думи ме разтърсиха. Реших да говоря с Петър за развод.
„Петре… не можем повече така. Не мога да живея като твой длъжник.“
Той ме погледна уморено: „Може би си права… Може би така ще е по-добре за всички.“
Разделихме се тихо – без скандали пред децата. Останах с тях в малкия апартамент на майка ми. Започнах работа като касиерка в супермаркета – не беше мечтаното място, но поне можех сама да плащам сметките си.
Понякога вечер седя сама и си мисля: Кога любовта ни се превърна в сметка? Дали някога ще мога пак да вярвам на някого? А вие как бихте постъпили на мое място?