Когато любовта се превърне в бреме: Изповедта на един дядо
— Тихо, Мария! Не мърдай! — прошепнах, докато се свивахме зад вратата на спалнята. Навън, в коридора, се чуваха гневните удари по входната врата. — Знам, че сте вътре! Отворете! — крещеше дъщеря ми Ива, а гласът ѝ трепереше от яд и обида.
Сърцето ми блъскаше като лудо. Никога не съм си представял, че ще дойде ден, в който ще се крия от собствените си внучета. Но ето ни — аз и Мария, двама пенсионери в малък апартамент в Люлин, седим на тъмно и се преструваме, че ни няма. Дори телевизора изключихме, за да не ни издаде някой звук.
— Не мога повече, Петре — прошепна Мария с насълзени очи. — Не мога да ги гледам всеки ден. Не съм вече млада.
— Знам, мила. И аз не мога — отвърнах и я прегърнах. Ръцете ѝ трепереха. От години не бяхме толкова близки. Обикновено все някой от нас беше зает с внучетата — да ги водим на училище, да им готвим, да ги прибираме от тренировки. Дъщеря ни работи по две смени в болницата, зетят е шофьор на камион и често го няма с дни.
В началото беше радост. Малките ръчички на Калина и Виктор, които се вкопчваха в мен, когато ги взимах от детската градина. Усмивките им, когато им правех пържени филийки с мед. Но с времето умората се натрупа. Ставите ме болят, очите ми се замъгляват вечер, а Мария вече едва ходи след операцията на коляното.
— Защо не им кажем истината? — попита тя една вечер, докато седяхме на масата с по чаша чай.
— Каква истина? Че вече не можем? Че ни е тежко? Че понякога ни идва да избягаме? — изрекох думите на глас и усетих как ме пронизва вина.
— Да — отвърна тя тихо. — Защо трябва да се срамуваме?
Но се срамувахме. В нашето семейство винаги е било така — бабите и дядовците са гръбнакът на всичко. Помагат без да питат, без да се оплакват. А ние? Ние сме слабите ли?
Така стигнахме до онзи ден. Беше петък следобед. Знаехме, че Ива ще доведе децата след работа. Но този път не искахме. Просто не можехме повече.
— Петре, чуваш ли ги? — Мария ме дръпна за ръката.
— Да…
— Мамо! Тате! Отворете! — Ива вече почти плачеше.
Стиснах зъби. Не помръднахме.
След десет минути всичко утихна. Чухме стъпките им по стълбите надолу. Мария избухна в сълзи.
— Какво направихме? — хлипаше тя.
— Опитахме се да спасим себе си — казах аз, макар че не вярвах напълно на думите си.
Вечерта телефонът звънна. Не вдигнахме. На следващия ден Ива дойде сама. Отвори с ключа си и ни намери седнали мълчаливо в кухнята.
— Какво ви става? Защо не ми казахте, че не искате да гледате децата? Знаете ли как ме изложихте пред тях? Виктор плака цяла вечер! — гласът ѝ беше остър като нож.
— Иве… — започнах аз, но тя ме прекъсна:
— Вие сте ми родители! Винаги сте били до мен! Как може така?
Мария се разплака отново. Аз гледах към пода.
— Не можем повече… — прошепнах едва чуто.
— Какво значи това? Всички баби и дядовци помагат! Какво ще кажат хората?
Това беше най-големият страх на Мария — „Какво ще кажат хората?“ В нашия блок всички знаят всичко за всички. Ако някой разбере, че сме отказали да гледаме внучетата…
— Иве, ние ви обичаме… Но сме уморени. Болни сме. Не можем вече така всеки ден…
Тя млъкна за миг и после избухна:
— А аз какво да правя? Да напусна работа ли?
Мълчахме. Нямаше какво да кажем.
След този ден отношенията ни охладняха. Ива започна да търси други варианти — детегледачка, съседка… Но вече рядко ни звънеше просто ей така. Децата идваха по-рядко и сякаш вече ни гледаха с друго око.
Вечерите станаха тихи и празни. Понякога Мария стоеше до прозореца и гледаше към детската площадка долу.
— Мислиш ли, че постъпихме правилно? — попита ме една вечер.
— Не знам… Може би трябваше да издържим още малко…
Но после си спомнях болките в гърба, безсънните нощи, страха дали няма да паднем по стълбите с тежките раници на децата…
Сега имаме време за себе си, но цената е висока. Чувството за вина не ме напуска. Понякога се чудя дали има други като нас — уморени баби и дядовци, които се страхуват да признаят истината пред близките си и пред себе си.
А вие как бихте постъпили? Длъжни ли сме винаги да помагаме на всяка цена или имаме право да мислим и за себе си?