Когато любовта се превърне в сметка: История за семейство, пари и граници

– Пак ли е тя? – прошепнах, докато Димитър се пресегна към телефона.

– Мамо, здравей… Да, да, знам… – гласът му беше уморен, а очите му избегнаха моите. Седях на масата в кухнята и стисках чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Стефка винаги звънеше на петнайсето число – денят, в който заплатата на Димитър пристигаше по сметката. Беше като часовник. И винаги имаше нужда от нещо: „Токът пак е висок този месец“, „Татко ти трябва да си купи лекарства“, „Пералнята пак се развали“.

– Добре, ще ти преведа… Да, мамо… – Димитър затвори телефона и въздъхна тежко.

– Колко този път? – попитах тихо, опитвайки се да не звуча обвинително.

– Сто и петдесет лева. Само този месец, уж… – той седна срещу мен и зарови лице в ръцете си.

Мълчах. Не исках да започвам скандал. Но вътре в мен всичко кипеше. От години гледах как парите ни изтичат към родителите му. Първо беше за ремонта на покрива в село. После за новия бойлер. После за лекарства. Винаги имаше причина. А ние? Нашата баня се разпадаше, детето имаше нужда от нови обувки, а аз броях стотинките за хляб.

– Дими, докога ще продължава така? – гласът ми трепереше.

– Те са ми родители… Не мога да ги оставя. – той ме погледна с онзи поглед на вина и безсилие.

– А нас кой ще ни спаси? – избухнах. – Ние също сме семейство! И ние имаме нужди! Не виждаш ли, че не можем да си позволим нищо? Че детето ходи с къси обувки през зимата?

Димитър замълча. В стаята се разля тежка тишина. От другата стая се чу гласът на малката ни дъщеря:

– Мамо, ще ми купиш ли нова раница за училище?

Погледнах към Димитър. Очите му бяха пълни със сълзи.

– Ще говоря с мама – прошепна той.

На следващия ден Стефка дойде у нас. Донесе буркан лютеница и торба с ябълки от градината. Усмихна се широко:

– Ей, как сте, деца? Как е малката?

Поканих я да седне. Димитър се въртеше неспокойно около масата.

– Мамо – започна той плахо, – не можем всеки месец да ти пращаме пари. И ние имаме разходи…

Стефка го изгледа остро:

– Какво говориш ти? Аз ви отгледах! Всичко съм дала за теб! Сега ли ще ми върнеш гръб?

– Не ти обръщаме гръб – намесих се аз тихо. – Просто и ние имаме нужда от помощ понякога.

– Помощ ли? Аз съм пенсионерка! Какво мога да ви помогна? – гласът ѝ трепереше от обида.

– Мамо, не става дума за това… Просто не можем повече така – Димитър беше пребледнял.

Стефка стана рязко:

– Ясно ми е! Снахата ти е напълнила главата! Откакто си с нея, все си беден!

Вратата се затръшна след нея. Димитър седна безсилен на стола и зарови лице в ръцете си.

– Може би сбърках… – прошепна той.

Прегърнах го. Не знаех какво да кажа. Болеше ме за него, болеше ме за нас. Но най-много ме болеше за малката ни дъщеря, която гледаше всичко това с широко отворени очи.

Вечерта седнахме тримата на масата. Опитах се да направя вечерята по-празнична – макар че имах само картофи и малко сирене.

– Мамо, татко… Вие ще се карате ли пак? – попита тихо дъщеря ни.

Погледнах Димитър. Той хвана ръката ми под масата.

– Не, мила. Просто понякога възрастните трябва да говорят за трудни неща.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко: за Стефка, за Димитър, за себе си. За това как любовта може да се превърне в сметка. Кога помощта става бреме? Кога дългът към родителите пречи на собственото ти семейство?

На сутринта намерих бележка от Димитър: „Отивам при мама да поговоря пак. Обичам те.“

Седнах до прозореца и гледах как слънцето изгрява над панелните блокове. В този момент осъзнах колко много семейства живеят така – разкъсани между любовта към родителите и нуждите на собствените си деца.

Понякога си мисля: дали някога ще намерим баланса? Или винаги ще плащаме цената на любовта с парите и нервите си?

А вие как мислите? Къде свършва дългът към родителите и започва отговорността към собственото семейство?