Когато любовта се превърне в сметка: История за семейство, пари и граници

– Петре, пак звъни майка ти – казах през зъби, докато телефонът вибрираше на масата. Беше петък вечер, а заплатата тъкмо беше постъпила по сметката му. Знаех какво следва. Петър се изправи бавно, сякаш всяко движение му тежеше, и вдигна.

– Да, мамо… Да, разбира се… Ще ти преведа… Не, не е проблем… – гласът му беше тих, почти виновен.

Седях срещу него и усещах как гневът ми се надига като вълна. Това не беше първият път. От години майка му – леля Станка – звънеше всеки месец, точно когато получавахме заплатите си. Винаги имаше някаква причина: сметките били високи, пералнята се развалила, лекарствата поскъпнали. А ние? Ние брояхме стотинките за детската градина на дъщеря ни Мария и се чудехме как ще стигнем до края на месеца.

– Докога ще продължава това? – не издържах и го попитах, когато затвори.

Петър въздъхна тежко и седна до мен.

– Не мога да й откажа, знаеш я… Ще се разсърди, ще ми говори с дни…

– А аз? Аз не съм ли важна? Мария не е ли важна? – очите ми се напълниха със сълзи. – Всяка година едно и също! Ти работиш като луд, а парите все не стигат. Защо винаги трябва да сме ние тези, които спасяват всички?

Той замълча. В този момент осъзнах колко е уморен. Не само физически – душата му беше изтощена от вина и дълг.

– Знам, че ти е трудно – прошепнах. – Но това не е справедливо. Трябва да поставим граница.

Той ме погледна с онзи тъжен поглед, който ме караше да забравя всичко лошо. Но този път не можех да отстъпя.

Седмица по-късно бяхме на гости у свекърва ми. Апартаментът й беше подреден до педантичност, но въздухът беше натежал от неизказани думи.

– Петре, сине, пак ли тази твоя жена ти пълни главата с глупости? – изстреля тя веднага щом останахме сами в кухнята.

– Мамо, моля те… – започна той, но тя го прекъсна:

– Аз ви отгледах! Всичко дадох за теб! Сега ли ще ми отказваш помощ?

– Не ти отказвам… Просто и ние имаме нужда от малко спокойствие. Мария расте, разходите са много…

– Пари ли жалиш за майка си? – очите й святкаха от гняв.

Почувствах как кръвта ми кипва. Не издържах:

– Госпожо Станке, никой не ви отказва помощ. Но и ние сме семейство. И ние имаме нужди. Не може всеки месец да разчитате само на нас.

Тя ме изгледа така, сякаш съм й забила нож в гърба.

– Ти ли ще ми казваш какво да правя със сина си? Ти ли ще ми определяш граници?

Петър стоеше между нас като малко дете, разкъсан между две жени.

На връщане в колата мълчахме дълго. Най-накрая той прошепна:

– Не знам какво да правя. Чувствам се виновен към всички.

– Не можеш да живееш заради вината, Петре. Трябва да избереш кое е по-важно: нашето семейство или миналото.

Дните минаваха в напрежение. Свекърва ми не ни търсеше седмица, после започна да праща съобщения: „Забравихте ли майка си?“ „Парите свършиха.“ „Не ви ли е срам?“

Петър ставаше все по-мълчалив. Вечер гледаше Мария как рисува на пода и очите му се пълнеха със сълзи.

Една вечер го прегърнах силно.

– Обичам те – казах му тихо. – Но ако не поставим граници сега, ще загубим себе си. И Мария ще страда.

На следващия ден той й се обади. Говориха дълго. Когато затвори, беше пребледнял.

– Каза ми, че съм неблагодарник. Че съм лош син… Но за първи път й казах „не“.

Прегърнах го и двамата плакахме дълго. Знаехме, че ни чака труден път – с обиди, със студенина и може би с отчуждение. Но за първи път от години почувствах надежда.

Сега седя до прозореца и гледам как Мария спи спокойно. Мисля си: Колко струва любовта? И кога помощта се превръща в товар? Може ли човек да бъде добър син и добър съпруг едновременно?

А вие как бихте постъпили? Къде бихте поставили границата между дълга към родителите и любовта към собственото семейство?