Когато любовта се пропука: Историята на едно българско семейство

– Не може така! – гласът на Стефан отекна в малката ни кухня в Люлин, докато чиниите трепереха по масата. – Не може твоят Мартин да има повече внимание от моите деца!

Стоях срещу него, с ръце, стиснати в юмруци, и се опитвах да не заплача. Мартин, моят син от първия ми брак, беше на десет и откакто се преместихме при Стефан и неговите две деца – Ива и Калоян – животът ни се превърна в постоянна битка за място под слънцето.

Преди четири години вярвах, че любовта ще ни спаси. Стефан беше чаровен, работеше като инженер в голяма фирма, а аз – учителка по литература. Срещнахме се на родителска среща – той дойде заради Ива, а аз заради Мартин. Разговорът ни тръгна леко, смяхме се на глупавите шеги на децата и сякаш съдбата ни беше писала да бъдем заедно.

Първите месеци след сватбата бяха като приказка. Родителите ни се събираха всяка неделя на обяд, баба Мария носеше баница, а дядо Петър разказваше истории от младостта си. Децата тичаха из двора на вилата в Банкя и всички изглеждаха щастливи.

Но приказките не траят дълго. Започна с малки неща – Стефан забравяше рождения ден на Мартин, но купуваше скъпи подаръци на Ива и Калоян. Когато Мартин се разплака, че няма кой да го заведе на тренировка по футбол, Стефан каза: „Той е достатъчно голям да се оправя сам.“ А когато Калоян поиска нов телефон, Стефан веднага му го купи.

Опитвах се да говоря с него вечер, когато децата заспят. – Стефане, не виждаш ли, че Мартин страда? – прошепнах една нощ. Той въздъхна тежко и отвърна: – Не мога да обичам чуждо дете като своето. Не е честно към Ива и Калоян.

Тези думи ме удариха като шамар. Започнах да се съмнявам във всичко – дали съм добра майка, дали не сгреших, че се омъжих повторно. Мартин ставаше все по-затворен, а аз не знаех как да му помогна.

Един ден го намерих седнал сам на люлката пред блока. Очите му бяха зачервени.
– Мамо, защо Стефан не ме харесва? – попита той тихо.
– Не е вярно, просто понякога възрастните са объркани – опитах се да го успокоя, но думите ми звучаха кухо.

Скоро след това започнаха скандалите между мен и Стефан. Той настояваше Мартин да спи в малката стая до банята, „защото е по-удобно за всички“. Ива и Калоян имаха свои собствени стаи с нови мебели. Мартин спеше на стария диван.

Майка ми започна да идва по-често. Веднъж я чух да шепне на Мартин: – Ти си силен момче, всичко ще мине.

Но не минаваше. Една вечер чух Стефан да говори по телефона в хола:
– Не мога повече така! Тя само за нейното дете мисли! Какво правя тук?

Сърцето ми се сви. На следващия ден го попитах право в очите:
– Имаш ли друга?
Той замълча дълго, после каза:
– Не знам какво искам вече.

Тогава разбрах – не само Мартин беше чужд в този дом. И аз бях чужда.

Започнах да търся работа в друг град. Приятелката ми Даниела ми предложи позиция във Варна. Казах на Мартин:
– Ще започнем отначало. Само двамата.
Той ме прегърна силно и за първи път от месеци видях усмивка на лицето му.

Стефан не се опита да ни спре. Дори не попита кога тръгваме.

Сега живеем в малък апартамент близо до морето. Мартин има нови приятели, а аз всяка вечер го прегръщам и му казвам колко го обичам.

Понякога се питам: Кога любовта престава да бъде достатъчна? Защо хората забравят какво е да обичаш без условия? Може би някой от вас знае отговора…