Когато любовта се връща с празни ръце: Историята на една българска съпруга

– Не мога повече, Мария! – гласът на Петър трепереше, докато хвърляше ключовете на масата. – Искам да си поговорим.

Стоях до прозореца, с ръце в брашно, докато месех питка за вечеря. В този момент слънцето залязваше над панелките в Люлин, а в мен се надигаше буря. Знаех какво ще каже. Вече седмици усещах хладината му, погледа му, който се плъзгаше през мен, сякаш съм въздух. Но когато го изрече, сякаш някой ме удари в стомаха.

– Влюбих се в друга. По-млада е… Не знам как стана. Просто… не мога да живея повече така.

Мълчах. Не плаках. Не крещях. Само гледах как брашното полепва по пръстите ми и си мислех: „Двадесет и седем години… За това ли?“

Петър събра няколко дрехи в една торба от „Била“, целуна дъщеря ни Ива по челото и си тръгна. Вратата хлопна и тишината ме удари по-силно от думите му. Седнах на кухненския стол и се загледах в стената. Чувах само тиктакането на часовника и далечния шум от асансьора.

В следващите дни животът ми се превърна в рутина на оцеляване. Сутрин ставах, правех кафе, будех Ива за училище, отивах на работа в счетоводството на една малка фирма в Младост. Колежките ми шушукаха зад гърба ми – всички знаеха. Вечерите бяха най-тежки. Гледах празното място на масата и се чудех какво съм сгрешила.

Майка ми дойде веднъж с буркан компот и каза:
– Мъжете са като децата, Марийче. Като им дадеш всичко, искат още повече.

Сестра ми Лили пък настояваше:
– Изхвърли му нещата! Не го пускай обратно! Ти си жена, не слугиня!

Но аз не можех да мразя Петър. Бяхме израснали заедно – той беше първата ми любов, баща на детето ми, човекът, с когото сме делили и радости, и мизерията на прехода.

Минаха три месеца. Петър не се обаждаше често – само понякога питаше за Ива или пращаше пари по банков път. Аз започнах да излизам повече – с Лили ходихме на театър, с колежките на кафе. За първи път от години си купих червило.

Една вечер, докато гледах „Под прикритие“ сама на дивана, телефонът звънна. Беше Петър.
– Може ли да дойда? – гласът му беше тих, почти разкаял се.

Отворих му вратата и видях човек, който не познавах – уморен, с торбички под очите.
– Какво искаш?
– Мога ли да поговоря с теб?

Седнахме един срещу друг в кухнята. Той започна да разказва:
– Станислава… тя е хубава, млада… но… не е като теб. Не иска да готви, не обича да пере… Каза ми: „Аз не съм ти майка.“

Погледнах го и усетих как в мен се надига гняв:
– И затова се върна? Защото аз мога да готвя и пера?
– Не… Не само… Липсваш ми… Липсва ми домът ни…

В този момент Ива влезе в кухнята:
– Тате? Ще останеш ли тази вечер?

Петър я прегърна и аз видях сълзи в очите му. Сърцето ми се сви – заради детето ни, заради всички изгубени години.

През следващите дни Петър започна да идва все по-често. Помагаше с пазаруването, поправи капещия кран, дори донесе цветя за мен – нещо, което не беше правил от години. Но аз вече не бях същата Мария. Вечерите ни бяха изпълнени с мълчание или с опити за разговори за миналото.

Една неделя седяхме на балкона с чаша чай.
– Можеш ли да ми простиш? – попита той тихо.
– Не знам… – отвърнах честно. – Мога ли да простя на себе си, че позволих това да се случи?

В мен бушуваха спомени – първата ни среща в Борисовата градина, раждането на Ива, първият ни апартамент с мухъл по стените… Но също така и всички онези вечери, когато се чувствах невидима, когато той забравяше рождения ми ден или ме приемаше за даденост.

Сестра ми Лили беше категорична:
– Ако го приемеш обратно само защото другата не е искала да готви, ще живееш със сянката на тази изневяра цял живот!

Майка ми пък каза:
– Хората грешат… Но трябва да знаеш какво заслужаваш.

Започнах да ходя на разходки сама из Южния парк. Гледах младите двойки и си мислех: „Дали някога пак ще мога да обичам? Дали ще мога да простя?“

Една вечер седнах пред огледалото и се загледах в лицето си – бръчките около очите, посивелите кичури… Но видях и сила, която не бях забелязвала преди.

Петър остана още няколко седмици при нас. Опитвахме се да върнем старото усещане за дом, но нещо беше необратимо променено. Една сутрин му казах:
– Може би е време всеки от нас да намери своя път. Аз вече не съм жената, която беше готова да преглътне всичко само заради мира у дома.

Той ме погледна дълго:
– Съжалявам…
– Аз също…

Сега живея сама с Ива. Научих се да готвя само за двама, да се смея повече и да мечтая отново. Понякога Петър идва на гости – вече като приятел на семейството.

Питам се: Колко струва прошката? И дали една жена трябва винаги да прощава само защото може? Какво бихте направили вие?