Когато любовта си тръгне: Изповедта на една българска съпруга

– Не мога повече, Мария. Не те обичам. – Гласът на Петър беше тих, почти шепот, но думите му се забиха в мен като нож. Стояхме в кухнята, а навън валеше ситен мартенски дъжд. Децата спяха в стаята си, а аз се опитвах да разбера дали това е някаква лоша шега или просто кошмар, от който ще се събудя.

– Какво… какво значи това? – прошепнах, усещайки как ръцете ми треперят. – Петре, моля те…

Той не ме погледна. Взираше се в пода, сякаш там щеше да намери отговорите, които аз отчаяно търсех в очите му.

– Просто… не мога повече. Искам да живея отделно. Не е заради теб. Не е заради децата. Просто… не мога.

В този момент усетих как целият ми свят се срутва. Петър – човекът, с когото прекарах последните десет години, бащата на двете ни деца, мъжът, с когото мечтаех да остарея – ми казваше, че вече не ме обича. Всичко, което бях градяла с толкова труд и надежда, се разпадаше пред очите ми.

Седнах на стола до масата и се опитах да дишам. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Кога стана това? Как не съм разбрала? Къде сбърках?

– Има ли друга? – попитах с глас, който едва разпознах като свой.

Той поклати глава.

– Не. Просто… не мога да живея така повече. Чувствам се задушен. Имам нужда от пространство.

– А децата? – Очите ми се напълниха със сълзи. – Как ще им го кажем? Как ще живеят без теб?

Петър въздъхна тежко.

– Ще ги виждам често. Ще им помагам. Но не мога да остана тук.

Така започна моят кошмар. На следващия ден той си събра багажа и излезе от живота ни, оставяйки ме сама с две малки деца – Виктор на пет и Деси на три. Първата нощ след раздялата не можах да спя. Слушах как дъждът барабани по прозореца и се чудех как ще продължа напред.

Майка ми дойде още на следващата сутрин.

– Мари, трябва да си силна заради децата – каза тя и ме прегърна силно. – Знам, че боли, но ще мине.

– Ами ако не мине? Ако никога не мога да му простя? Ако никога не мога да простя на себе си?

Тя само поклати глава и избърса сълзите ми.

Дните минаваха в мъгла от болка и объркване. Ходех на работа в една счетоводна кантора в центъра на София, прибирах се вкъщи и се опитвах да бъда майка и баща едновременно. Виктор започна да ме пита къде е татко му всяка вечер преди лягане.

– Татко има нова работа и затова не може да е тук всяка вечер – лъжех го аз, защото не знаех как иначе да му обясня истината.

Деси плачеше за него по цели нощи. Често я намирах сгушена до вратата на спалнята ни с неговата стара тениска в ръце.

Веднъж, докато пазарувах в кварталния магазин, срещнах съседката ни леля Сийка.

– Мари, чух… Много жалко за вас. Но ти си млада жена! Ще намериш друг! – каза тя с онзи типичен български оптимизъм, който повече боде, отколкото утешава.

Понякога усещах как хората ме гледат със съжаление или любопитство – като някаква трагична героиня от сапунен сериал. А аз просто исках да изкрещя: „Не ме гледайте така! Аз още го обичам!“

Една вечер сестра ми Елена дойде на гости.

– Мари, трябва да говориш с него! Да му кажеш всичко! Не може така просто да си тръгне!

– Какво да му кажа? Че умирам от болка? Че всяка вечер се моля да се върне? Че не знам как ще оцелея?

– Да! Кажи му! Поне ще знаеш, че си опитала всичко!

Събрах смелост и му писах съобщение: „Петре, трябва да поговорим.“

Срещнахме се в едно кафене близо до блока ни. Той изглеждаше уморен и отслабнал.

– Мария… – започна той, но аз го прекъснах.

– Защо? Кажи ми истината! Кога спря да ме обичаш? Какво направих?

Той замълча дълго.

– Не знам… Просто с времето всичко стана рутина. Работа, деца, сметки… Забравихме един за друг. Не е твоя вина. Може би е моя… Може би просто не съм достатъчно силен.

Погледнах го през сълзи.

– А аз? Аз трябва ли да съм силна за двама? За трима? За четирима?

Той само сведе глава.

Върнах се вкъщи още по-объркана. Започнах да се питам дали всички бракове са обречени на рутина и забрава. Дали някога ще мога пак да обичам или ще остана завинаги затворена в тази болка?

С времето започнах да намирам сили в малките неща – усмивката на Виктор сутрин, когато го водя на градина; ръчичката на Деси в моята; подкрепата на майка ми и сестра ми; топлината на приятелките ми от университета, които идваха всяка неделя с домашна баница и бутилка вино.

Но нощем все още плача. Все още се питам дали можех да направя нещо различно. Дали любовта може да се върне или просто умира завинаги?

Понякога си мисля: „Колко жени като мен има в България? Колко от нас страдат мълчаливо зад затворени врати?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли една жена сама да бъде цялото семейство?