Когато любовта закъснее: Може ли сърцето да победи съмнението на 57?

– Мамо, моля те, не го прави! – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме една срещу друга в малката ми кухня в Люлин, а между нас – невидима стена от недоизказани думи и стари страхове. Беше късен ноемврийски следобед, навън ръмеше, а в мен бушуваше буря по-силна от всяка есенна вихрушка.

Погледнах я – моето момиче, вече на 32, с кариера в банка и собствено семейство. Но сега пред мен стоеше не уверена жена, а уплашено дете. „Мамо, той не е за теб. Не виждаш ли? Не ти вярва! Само ще те нарани.“

Стиснах чашата с чай толкова силно, че се уплаших да не се счупи. Всяка нейна дума ме режеше като нож. А аз… аз бях на 57 и за първи път от години усещах как сърцето ми тупти истински. След смъртта на баща ѝ бях останала сама – години наред само работа, готвене, грижи за всички други. Бях забравила какво е да чакаш нечие обаждане с трепет, да се усмихваш без причина.

Петър се появи неочаквано – колега на моя приятелка от университета. Сиви коси, топли очи, ръце, които знаят как да прегърнат. Започнахме да се виждаме все по-често – разходки по Витоша, театър в събота вечер, дълги разговори за книги и спомени от младостта. С него се чувствах отново жива.

Но Виктория не го прие. Още от първата ни обща вечеря беше студена и подозрителна. „Мамо, защо точно сега? Защо този човек?“ – питаше ме отново и отново. Опитвах се да ѝ обясня – че Петър е добър, че ме кара да се смея, че ме уважава. Но тя само поклащаше глава.

– Той не е като татко – каза веднъж тихо. – Никога няма да бъде.

– Не търся заместител на баща ти – отвърнах аз. – Просто искам да бъда щастлива.

– А аз искам да си в безопасност! – извика тя.

Всяка наша среща завършваше със сълзи или мълчание. Синът ми Георги беше по-сдържан – „Мамо, ти си знаеш“, казваше той и се опитваше да не взема страна. Но Виктория… тя не можеше да приеме мисълта, че майка ѝ може да обича някой друг освен баща ѝ.

Седмици наред се лутах между радостта и вината. Петър усещаше напрежението. „Не искам да съм причина за раздор между теб и децата ти“, каза ми веднъж. „Но не мога да се откажа от теб.“

Започнах да се съмнявам – дали не греша? Дали любовта на тази възраст не е просто отчаяна нужда от компания? Дали Виктория не вижда нещо, което аз пропускам? Всяка вечер лежах будна и слушах дъжда по прозореца.

Една неделя реших да поканя всички на вечеря – да поговорим открито. Сготвих любимата им мусака, сложих най-хубавата покривка. Петър пристигна с цветя за мен и шоколад за внуците. Виктория беше мълчалива, Георги се опитваше да разведри обстановката.

– Мамо, сериозно ли мислиш да се омъжиш? – попита Виктория по средата на вечерята.

– Да – отвърнах тихо. – Искам да имам още един шанс за щастие.

– А ако сгрешиш? Ако останеш сама и наранена?

Петър я погледна право в очите:

– Знам, че ви е трудно да приемете нов човек до майка ви. Но аз я обичам и ще направя всичко за нея.

Виктория избухна:

– Всички така казват в началото! Какво ще стане след година? Или след две?

Мълчахме дълго. После Георги каза тихо:

– Мамо заслужава щастие. Татко щеше да иска това за нея.

Виктория стана рязко и излезе на балкона. Отидох след нея. Стоеше с гръб към мен, раменете ѝ трепереха.

– Мамо… – прошепнах.

– Страх ме е – каза тя през сълзи. – Страх ме е да не те загубя. Да не те видя пак разбита.

Прегърнах я силно.

– Аз също се страхувам. Но още повече ме е страх да живея без любов.

Тази нощ не спахме много. На сутринта Виктория ми каза:

– Ще опитам… Ще опитам да го приема. Но ако те нарани…

– Ще се справя – усмихнах се през сълзи.

Сватбата беше скромна – само най-близките хора в малък ресторант до езерото Ариана. Виктория държеше реч:

– Пожелавам ти смелостта винаги да следваш сърцето си, мамо.

Днес понякога още усещам сянката на съмнението в очите ѝ, но вече знам: любовта няма възраст и няма гаранции. Има само избори и смелостта да ги направиш.

Понякога си мисля: дали щастието ни е егоизъм? Или просто куражът да поискаш още един шанс? Какво бихте направили вие?