Когато майчинството се превърна в бойно поле: Историята на един баща

— Не издържам повече! — гласът на Мария проряза тишината в малката ни кухня, докато аз отчаяно търсех с поглед кафеварката сред купчината неизмити съдове. Беше шестият месец откакто се роди нашата дъщеря Елица, а домът ни вече не приличаше на онова уютно място, което някога споделяхме.

— Какво пак има? — попитах тихо, опитвайки се да не събудя бебето, което най-после бе заспало след поредната безсънна нощ.

— Всичко! Не мога повече да стоя затворена вкъщи! Всеки ден е един и същ — памперси, кърмене, плач… Ти поне излизаш, виждаш хора, работиш! — очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв.

Погледнах я и за миг ми се прииска да ѝ кажа, че и аз не издържам. Че работата ми в счетоводната кантора е станала ад — шефът ми постоянно ме натиска за срокове, колегите ме гледат накриво, защото все бързам да се прибера. Но не казах нищо. Само въздъхнах и седнах до нея.

— Мария, знам че ти е тежко… Но и аз съм уморен. Може би ако сменим ролите за малко? Аз ще остана вкъщи с Елица, а ти ще отидеш на работа. — Опитах се да прозвучи като предложение, не като упрек.

Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ предложил да скочи от балкона.

— Ти нищо не разбираш! Мислиш ли, че мога просто така да оставя детето? Че ще ми е по-леко сред чужди хора, докато ти си тук и не знаеш какво да правиш? — гласът ѝ трепереше.

— Не казвам, че ще е лесно. Просто… може би ти трябва промяна. И на мен ми трябва. — Гласът ми беше по-тих от нейния.

Тя избухна в плач и излезе от стаята. Останах сам с мислите си и с тишината, която тежеше повече от всяка кавга.

Вечерта майка ми дойде да види Елица. Усети напрежението още от вратата.

— Какво става тук? — попита тя, докато държеше внучката си на ръце.

— Нищо… Просто сме уморени — отвърнах аз.

— Майчинството не е лесно, момче. Помагай ѝ повече. — Тонът ѝ беше строг, но загрижен.

— Опитвам… Но тя не иска помощта ми. Все едно всичко трябва да прави сама.

Майка ми поклати глава.

— Жените са така след раждане. Трябва търпение. Но и ти си човек…

Седнахме мълчаливо на масата. Мария не излезе от спалнята цяла вечер.

На следващия ден опитах пак:

— Мария, хайде да излезем тримата на разходка. Може би ще ти подейства добре?

Тя само поклати глава:

— Не искам да ме гледат хората как изглеждам… Не се чувствам добре в кожата си.

Погледнах я — беше отслабнала, лицето ѝ бе бледо и уморено. Къде изчезна онази усмихната жена, която обичах?

Дните минаваха в рутина — работа, дом, бебе, мълчание. Вечерите ни бяха изпълнени с недомлъвки и напрежение. Понякога чувах Мария да плаче тихо през нощта. Опитвах се да я прегърна, но тя се отдръпваше.

Една вечер не издържах:

— Мария, страх ме е за теб. Не си същата. Моля те, кажи ми какво да направя!

Тя ме погледна с празен поглед:

— Не знам… Просто съм празна отвътре. Всичко ме боли. Не мога да бъда майка така…

Тогава разбрах — това не е просто умора или лошо настроение. Това е нещо по-дълбоко. На следващия ден тайно се обадих на психолог и записах час за нея.

Когато ѝ казах, първо се ядоса:

— Мислиш ли, че съм луда?!

— Не! Просто искам да ти помогна. Искам да си върнеш себе си…

След дълъг спор тя прие. След няколко седмици започна да се променя — малко по малко усмивката ѝ се върна, започна да излиза с приятелки, да се грижи повече за себе си.

Но белезите останаха. Връзката ни вече не беше същата. Често се питам дали щяхме да стигнем дотук, ако бях по-внимателен? Ако обществото ни приемаше по-сериозно депресията след раждане? Ако мъжете можеха открито да говорят за своите страхове?

Понякога стоя до леглото на Елица и се чудя: Ще успея ли някога отново да бъда опора за семейството си? Или вече сме загубили себе си в битката за оцеляване?

Какво мислите вие? Дали семейството може да оцелее след такова изпитание или белезите остават завинаги?