Когато майка ми избра хорското мнение пред мен

„Не мога да повярвам, че пак го правиш!“, изкрещях, докато сълзите ми се стичаха по бузите. Майка ми стоеше до прозореца, с ръце, скръстени пред гърдите, и гледаше навън към двора на съседите. Беше късен следобед, а слънцето хвърляше дълги сенки по прашния ни коридор. „Какво искаш да направя, Мария?“, отвърна тя с онзи студен тон, който винаги ме караше да се чувствам малка и безсилна. „Всички ще говорят. Не мога да се излагам пред хората заради твоите прищевки.“

Това беше моментът, в който разбрах, че никога няма да бъда достатъчно важна за нея, ако някой друг може да я осъди. Всичко започна преди седмица, когато баща ми отново не се прибра вкъщи. Беше петък вечер, а аз седях на кухненската маса, прегърнала коленете си, и слушах как часовникът тиктака. Майка ми мълчаливо миеше чиниите, но знаех, че и тя чака. Когато най-накрая телефонът звънна, тя вдигна и само кимна: „Добре, разбрах.“ После затвори и не каза нищо.

На следващата сутрин чух как съседката леля Пенка разказва на другите жени пред блока: „Пак го няма Иван. Сигурно пак е в кръчмата с оня Георги.“ Майка ми се прибра с наведена глава и цял ден не проговори. Вечерта я попитах: „Мамо, защо не направиш нещо? Защо не му кажеш да спре?“ Тя само въздъхна: „Не е твоя работа. Хората ще си помислят, че сме лошо семейство.“

Така минаха още няколко дни. Баща ми се прибираше все по-рядко, а аз усещах как напрежението вкъщи расте. Една вечер го видях да се прибира залитайки, с разкопчана риза и мръсни обувки. Майка ми го посрещна на вратата с чаша вода и тиха усмивка. Аз стоях в ъгъла и гледах как тя се преструва, че всичко е наред.

На следващия ден реших да потърся помощ. Отидох при леля Пенка и я попитах дали може да поговори с майка ми. „Миличка, това са семейни работи. Не е хубаво да се месим“, каза тя и затвори вратата пред лицето ми. Върнах се вкъщи разочарована и разплакана. Разказах на майка ми какво се е случило, надявайки се поне тя да ме разбере.

Но вместо това тя избухна: „Виждаш ли? Никой няма да ни помогне! Всички ще говорят зад гърба ни! По-добре си мълчи и не излагай семейството!“

Тогава почувствах как нещо вътре в мен се чупи. Защо винаги трябваше да живеем според това какво ще кажат хората? Защо моите чувства нямаха значение? Защо болката ми беше по-малко важна от хорското мнение?

Седмици наред вкъщи цареше ледено мълчание. Баща ми все по-често отсъстваше, а майка ми ставаше все по-студена към мен. Един ден я чух да говори с леля Мария от третия етаж:
– Не знам какво й става на Мария. Все недоволства, все плаче…
– Може би й трябва повече внимание – отвърна леля Мария.
– Глупости! Всички деца са така в тази възраст.

Тогава реших да напиша писмо до майка си. Оставих го на възглавницата й:
„Мамо,
Знам, че ти е трудно. Знам, че се страхуваш какво ще кажат хората. Но аз имам нужда от теб. Имам нужда да ме чуеш и да ме защитиш. Не искам повече да се преструваме, че всичко е наред.“

На следващата сутрин тя дойде при мен със сълзи в очите:
– Мария… Не знаех, че толкова те боли.
– Мамо, боли ме повече от всичко друго – прошепнах аз.
– Но… ако разберат съседите…
– Нека говорят! Аз съм ти дете! Не заслужавам ли поне веднъж ти да избереш мен пред тях?

Тя замълча дълго. После само ме прегърна силно – за първи път от години.

Но нищо не се промени истински. След няколко дни всичко беше както преди – баща ми пак изчезваше, майка ми пак слушаше какво ще кажат другите, а аз пак бях сама със страховете си.

Сега съм вече голяма и живея далеч от дома си. Но всеки път, когато чуя някой да казва „Какво ще кажат хората?“, усещам как сърцето ми се свива отново.

Колко още деца като мен трябва да страдат заради чуждото мнение? Кога ще започнем да избираме близките си пред хорските приказки?