Когато майка ми поиска да се нанесе при нас: една година, едно дете и едно семейство на ръба
– Мамо, не мислиш ли, че една година е прекалено дълго? – гласът ми трепери, докато стискам телефона. В кухнята на малкия ни апартамент в Пловдив мирише на кафе и на страх. Петър мълчаливо мие чиниите, но усещам как напрежението между нас расте с всяка дума.
– Мария, ти сама ме помоли за помощ! – гласът на майка ми от Сливен е твърд, почти укорителен. – Не можеш да се справиш сама с бебето. А и татко ти не може да остане сам толкова време.
Сълзите напират в очите ми. Осем месеца нося това дете, а сега, когато най-много имам нужда от подкрепа, се оказва, че трябва да избирам между спокойствието на дома си и помощта на родителите си. След сватбата всичко се промени – напуснах приятелите си, работата си, улиците, които познавах. В Пловдив все още се чувствам чужда.
Петър оставя чинията и се обръща към мен:
– Мария, не можем да живеем четирима души в този апартамент. Ти знаеш как е майка ти – ще започне да подрежда всичко по свой вкус, ще ни казва какво да правим…
– Но аз не мога сама! – избухвам. – Не знам как ще се справя с бебето, с къщата… Ти си по цял ден на работа!
Той въздъхва тежко и излиза на балкона. Оставам сама със страха си и с гласа на майка ми в слушалката.
– Марийче, ние само искаме да помогнем – казва тя по-нежно. – Ще ти е по-леко. Ще готвя, ще чистя…
В този момент си представям как баща ми гледа новините на висок глас в хола, майка ми подрежда дрехите ми по неин ред, а Петър се затваря в спалнята след работа. Представям си и себе си – разкъсана между благодарността и желанието за лично пространство.
Вечерта Петър се прибира уморен. Сядаме един до друг на дивана.
– Знам, че ти е трудно – казва той тихо. – Но ако майка ти и баща ти дойдат за цяла година… нашият живот ще се промени напълно. Ами ако започнат спорове? Ако се намесват във възпитанието на детето? Ако не издържим?
– А ако не дойдат? – питам аз. – Ако не издържа сама? Ако направя нещо погрешно?
Седим дълго в тишина. Спомням си детството си в Сливен – как майка ми винаги беше до мен, как ме учеше да меся хляб, как ме прегръщаше след всяка болка. Но сега съм жена, съпруга и скоро майка. Трябва ли да се науча да се справям сама?
На следващия ден майка ми пристига с влака. Донесла е буркани със сладко и компоти, домашна лютеница и куп съвети.
– Марийче, трябва да ядеш повече плодове! И не забравяй да проветряваш стаята! – започва тя още от вратата.
Петър я посреща учтиво, но виждам как устните му се стягат. Баща ми сяда на дивана и веднага пуска телевизора.
Първите дни са хаотични. Майка ми настоява да пренареди кухнята, баща ми се кара на Петър заради обувките в коридора. Аз се опитвам да угодя на всички и забравям за себе си.
Една вечер избухва скандал. Петър не издържа:
– Госпожо Иванова, моля ви, това е нашият дом! Не може да местите мебелите както ви харесва!
Майка ми се разплаква:
– Само помагам! Ако не ви трябвам, ще си тръгна!
Аз стоя между тях като дете, което не знае на кого да угоди.
Седмици минават в напрежение. Бебето се ражда преждевременно. В болницата съм сама – Петър е на работа, майка ми гледа баща ми у дома. Чувствам се изгубена.
Когато ме изписват, всички са вкъщи. Майка ми ме прегръща силно:
– Всичко ще бъде наред, Марийче! Ще ти помагаме!
Но аз вече знам – помощта понякога тежи повече от самотата.
Минават месеци. Научавам се да кърмя през нощта сама, да готвя с една ръка и да плача без звук. Майка ми все по-често говори за връщане в Сливен.
Една сутрин я намирам на балкона със сълзи в очите.
– Марийче… може би е време да си тръгнем. Виждам, че вече можеш сама.
Прегръщам я силно. Знам, че е права. Но защо тогава сърцето ми се къса?
Сега седя до спящото си бебе и се питам: Кога помощта става бреме? И може ли едно семейство да оцелее между любовта и границите? Как бихте постъпили вие?