Когато майка ми се нанесе: Живот между две огньове

– Не може така, Мария! – гласът на Георги проряза тишината в кухнята, докато майка ми стоеше с ръце на кръста, а аз се опитвах да скрия треперенето на ръцете си. Беше вторник вечер, дъждът барабанеше по прозореца, а децата се караха за дистанционното в хола. – Не може да казваш на децата кога да си лягат! Това е наша работа!

Майка ми се обърна към мен с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко момиче. – Ама, Мими, ти виждаш ли ги? Вече е девет и половина! Кой ще ги събуди утре сутринта? Аз ли пак?

Стоях между двамата – между мъжа си и майка си – и усещах как гневът им се впива в мен като игли. Откакто майка ми се нанесе при нас преди два месеца, домът ни се беше превърнал в бойно поле. Тя отдаде под наем апартамента си в „Люлин“, защото „не можела повече сама“, а аз – като единствена дъщеря – не можех да ѝ откажа. Георги прие с неохота, но обеща да опита. Не подозирах колко трудно ще бъде.

Първите дни бяха почти идилични. Майка ми готвеше любимите ми пълнени чушки, помагаше с децата, разказваше им приказки. Но скоро започнаха дребните забележки: „Така ли ги възпитаваш?“, „Защо не им даваш супа всяка вечер?“, „Георги пак ли е забравил да изхвърли боклука?“

Една вечер седяхме тримата на масата. Георги мълчеше, а майка ми разказваше как навремето баща ми бил по-стриктен с мен. – Затова ти стана човек, Мими! – каза тя и ме потупа по ръката. Георги избухна: – Може би трябва и аз да започна да крещя по децата, а?

Майка ми се разплака. Аз също. Децата се скриха в стаята си.

Започнах да се будя през нощта с чувство на вина. Майка ми беше сама толкова години след смъртта на баща ми. Знам колко ѝ липсваше компанията, колко много искаше да бъде част от живота ни. Но Георги… Той беше прав по свой начин. Нашият дом вече не беше наш.

Един петък вечер Георги ме хвана за ръката и прошепна: – Не издържам повече, Мими. Или тя ще си тръгне, или аз.

Сърцето ми се сви. Как да избера между двамата най-важни хора в живота си? Прекарах нощта в сълзи. На сутринта намерих майка ми в кухнята, седнала пред чаша студено кафе.

– Знам какво става – каза тя тихо. – Не съм сляпа.

– Мамо… – започнах аз, но думите заседнаха в гърлото ми.

– Не искам да ви развалям семейството – каза тя и очите ѝ се напълниха със сълзи. – Просто… толкова ми липсвахте.

Прегърнах я силно. За първи път от години почувствах колко е крехка и малка.

Решихме да говорим открито тримата. Седнахме на масата, без обвинения, без крясъци.

– Мамо, обичам те – казах аз. – Но имаме нужда от граници. Имаме нужда от нашия живот.

– И аз ви обичам – отвърна тя. – Ще потърся друг апартамент под наем наблизо. Ще идвам всеки ден да помагам с децата, ако искате… но вечер ще си тръгвам.

Георги кимна с облекчение.

След седмица майка ми се изнесе в малък двустаен апартамент на две спирки от нас. Започнахме да се виждаме по-често, но вече без напрежение. Децата я чакаха с нетърпение след училище, а вечерите ни отново станаха спокойни.

Понякога още усещам вина. Понякога се чудя дали можех да направя нещо различно. Но знам едно: любовта понякога означава да поставиш граници.

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между дълга към родителите и собственото семейство?