Когато майка реши да живее за себе си: Историята на Весела и нейните дъщери

– Не мога да повярвам, че го правиш! – гласът на Елиана трепереше от гняв, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях срещу двете си дъщери в хола, стиснала в ръце писмото от нотариуса. В този момент осъзнах, че решението ми ще промени всичко.

Казвам се Весела. На 54 години съм и цял живот съм била „добрата майка“ – онази, която се отказва от себе си, за да има семейството ѝ всичко. Омъжих се за Петър, когато бях едва на 21. Той беше чаровен, но и буен, с тежък характер. Бързо разбрах, че ще трябва да държа къщата и децата сама. Елиана и Невена – моите момичета – бяха всичко за мен. Петър работеше по строежи в чужбина и рядко се прибираше. Когато беше у дома, често избухваше за дреболии. Аз търпях. За тях.

Работех като медицинска сестра в малка болница в Пловдив. Смените бяха тежки, заплатата – нищожна. Вечер готвех, перях, помагах с уроците. Мечтаех за малко време за себе си – да рисувам, както правех като момиче, или просто да седна с книга на терасата. Но винаги имаше нещо по-важно: родителска среща, болен роднина, сметки за плащане.

Сестра ми Мария беше единствената ми опора. Тя остана сама и живееше скромно в родното ни село край Асеновград. Говорехме често по телефона – тя ме окуражаваше да не забравям себе си. „Веске, животът не е само дълг!“, казваше ми. Но аз не можех да я послушам.

Преди година Мария почина внезапно. Болката беше огромна. След погребението получих писмо от нотариус – Мария ми оставяше малката си къща и спестяванията си. За първи път от години имах възможност да направя нещо само за себе си.

– Мамо, ти нямаш право! – извика Невена, по-малката ми дъщеря. – Как можеш да мислиш да напуснеш Пловдив? Ами ние? Ами внуците?

– Вече сте големи – прошепнах аз. – Имате свои семейства. Аз… аз искам да опитам да живея за себе си.

– Това е егоистично! – Елиана хвърли чашата си в мивката. – Цял живот си ни учила да мислим първо за другите!

– Точно затова съм уморена – отвърнах тихо. – Не искам да умра с усещането, че никога не съм живяла истински.

В следващите дни вкъщи беше ледено студено – не от времето, а от мълчанието между нас. Дъщерите ми идваха само по необходимост, гледаха ме с укор. Снахите ми шушукаха зад гърба ми: „Каква майка е това? Оставя всичко и тръгва!“

Само една вечер Невена дойде сама при мен.

– Мамо… страх ме е – призна тя със свити рамене. – Ако ти тръгнеш, всичко ще се разпадне.

– Не, мило мое – прегърнах я аз. – Вие вече сте силни жени. Време е и аз да бъда такава.

Взех решение: заминах за селото на Мария. Къщата беше стара, но уютна. Започнах да рисувам отново – първо плахо, после с все повече страст. Съседите ме гледаха с любопитство: „Градската госпожа дошла сама!“. Но постепенно ме приеха.

Първите месеци бяха трудни. Липсваха ми момичетата, особено когато чувах детски гласчета по улицата и се сещах за внуците си. Но усещах и нещо ново – свобода.

Една вечер Елиана ми се обади:

– Мамо… прости ни. Бяхме жестоки с теб. Просто не знаем какво е без теб.

– Аз винаги ще съм до вас – казах през сълзи. – Но вече не мога да бъда само майка.

Сега рисувам всеки ден. Организирам изложба в читалището. Дъщерите ми идват по-често – понякога сами, понякога с децата. Говорим повече от всякога.

Понякога нощем се питам: „Дали щях да имам смелостта да избера себе си, ако не беше Мария?“ И още: „Може ли една майка да бъде щастлива жена, без да изгуби любовта на децата си?“ Как мислите вие?