Когато майката остане сама: Историята на една забравена обич

– Мамо, не мога сега. Просто… нямам пространство за това.

Тези думи още кънтят в главата ми, сякаш ги чух току-що. Стоях на прага на апартамента на дъщеря ми, с ръце, които трепереха не само от възрастта, а и от болката. Бях се осмелила да ѝ кажа, че ми е трудно – че откакто лекарят ми каза за диагнозата, светът ми се срина. А тя… тя просто затвори вратата.

Казвам се Мария. На 67 години съм и цял живот съм била майка преди всичко друго. Дъщеря ми Елена беше моят свят. Когато беше малка, шиех ѝ костюми за училищните тържества, стоях будна до късно, когато имаше температура, и ѝ четях приказки, докато не заспи. Когато порасна и започна да прави своите избори – някои добри, други не толкова – никога не я осъждах. Само я подкрепях. Дори когато замина да учи в София и се върна с онзи младеж, който после стана баща на децата ѝ, аз бях до нея.

След развода ѝ с Петър, когато остана сама с двамата си сина – Виктор и Стефан – аз бях тази, която всяка сутрин идваше да ги заведе на градина, да сготви супа или да изглади дрехите им. Не се оплаквах. Не се уморявах. Защото вярвах, че така трябва – майката винаги е до децата си.

Но животът е странен. Когато най-накрая се почувствах слаба, когато ръцете ми отказаха да държат тенджерата, а краката ми трепереха по стълбите, се осмелих да поискам помощ. Не беше лесно – гордостта ми беше голяма. Но нуждата беше по-голяма.

– Ели, мамо… – казах ѝ по телефона една вечер. – Може ли да дойдеш утре? Лекарят каза, че трябва да почивам повече.

– Мамо, утре имам важна среща в офиса. Ще видим друг път.

Така започна всичко. С „друг път“. После „нямам време“, „момчетата имат тренировка“, „трябва да свърша нещо“… И накрая – „нямам пространство за това“.

Седях сама в малкия си апартамент в Пловдив и гледах снимките по стените – Елена като абитуриентка, Виктор и Стефан на първия учебен ден… Спомних си как преди години майка ми ми казваше: „Децата порастват и забравят кой ги е учил да ходят.“ Тогава ѝ се сърдех. Сега я разбирам.

Една вечер телефонът звънна. Беше съседката ми Иванка.

– Марийче, добре ли си? Не те виждам от дни.

– Добре съм, Ванче… Просто малко уморена.

– Ако имаш нужда от нещо, кажи! Аз ще мина утре с малко супа.

Сълзите сами потекоха по бузите ми. Чужд човек се сети за мен повече от собственото ми дете.

На следващия ден Иванка дойде с топла супа и ме попита:

– Защо не извикаш Елена? Тя трябва да е до теб!

– Не искам да я притеснявам… Заета е.

– Марийче, ти си ѝ дала всичко! Не е редно така.

Замълчах. Вярно ли е? Или просто времето се е променило? Може би младите вече не мислят като нас…

Дните минаваха бавно. Болестта напредваше. Понякога момчетата ми звъняха – „Бабо, как си?“ – но разговорите бяха кратки. Елена рядко се обаждаше. Когато го правеше, говореше за работа, за проблемите си… Никога не питаше как съм наистина.

Една сутрин реших да ѝ напиша писмо. Старомодно, на хартия.

„Мило мое дете,
Знам, че животът ти е труден и забързан. Знам, че имаш много отговорности. Но понякога човек има нужда просто от прегръдка или добра дума. Аз винаги съм била до теб – не защото съм трябвала, а защото съм искала. Сега имам нужда от теб. Не като майка към дете, а като човек към човек. Обичам те.
Мама“

Оставих писмото в пощенската ѝ кутия. Не получих отговор.

Седмица по-късно чух звънеца на вратата. Отворих – беше Елена. Изглеждаше уморена и напрегната.

– Мамо… Прочетох писмото ти.

– Радвам се, че дойде.

– Не знам какво да кажа… Чувствам се виновна, но просто… не мога да бъда навсякъде едновременно!

– Не ти търся вина, Ели. Само исках да знаеш как се чувствам.

Тя седна до мен на дивана и за първи път от години ме прегърна истински.

– Прости ми…

– Няма какво да прощавам. Просто бъди тук понякога.

Тази вечер заспах спокойна за първи път от месеци. Но знам, че нищо няма да бъде както преди. Времето не може да се върне назад.

Сега често се питам: Къде сбърках? Дали прекалената обич понякога не прави децата ни слепи за нашите нужди? Или просто светът вече е друг?

А вие как мислите? Длъжни ли са децата ни да ни върнат грижите или трябва да приемем самотата като част от живота?