Когато майката стане враг: Историята на една раздяла и разбитото доверие

– Мамо, защо ни остави? – гласът на Даниела, дъщеря ми, проряза тишината като нож. Стояхме в хола, а очите ѝ бяха пълни с гняв и сълзи. Синът ми, Георги, стоеше до нея със скръстени ръце, погледът му беше студен, непознат. В този момент осъзнах, че съм се превърнала във враг в собствения си дом.

Не знам как да започна тази история, защото все още боли. Казвам се Мария Иванова, на 42 години съм и до преди година имах всичко – или поне така изглеждаше отвън. Мъжът ми, Петър, беше уважаван учител в нашето малко градче до Пловдив. Аз работех като медицинска сестра в местната поликлиника. Имахме хубав апартамент, две прекрасни деца и уж стабилен живот. Но никой не виждаше какво се случва зад затворените врати.

Петър беше строг човек. В началото това ми харесваше – мислех си, че така ще има ред у дома. Но с годините строгото се превърна в жестоко. Всяка моя грешка беше повод за упрек. Ако забравя да купя хляб, ако не сготвя любимата му манджа, ако децата не са отличници – всичко беше моя вина. Вечерите ни минаваха в мълчание или в напрегнати разговори, които често завършваха със сълзи.

Децата растяха в тази атмосфера. Опитвах се да ги предпазя, да им дам любов и сигурност, но усещах как и те започват да се страхуват от баща си. Георги стана затворен, а Даниела – нервна и избухлива. Започнах да се питам дали това е животът, който искам за тях.

Една вечер, когато Петър отново ме обвини, че не съм добра майка и жена, не издържах. Изкрещях му всичко, което бях трупала с години. Той ме удари. За първи път. Децата видяха всичко. На следващия ден събрах багажа си и си тръгнах.

Мислех, че ще ме разберат. Че ще видят колко съм страдала и ще застанат до мен. Но Петър беше по-хитър от мен. Започна да им говори, че съм ги изоставила заради друг мъж, че не ме е грижа за тях. Децата повярваха на него – той остана в дома им, аз бях тази, която си тръгна.

Първите месеци бяха ад. Обаждах им се всеки ден, но те рядко вдигаха телефона. Когато идваха при мен през уикендите, бяха мълчаливи и дистанцирани. Веднъж чух Даниела да казва на брат си: „Мама вече не ни обича.“

Опитвах се да им обясня истината:
– Деца, не ви напуснах! Просто не можех повече да живея така.
– Тогава защо не остана заради нас? – попита Георги с глас, който не познах.
– Защото и аз съм човек… – прошепнах.

Майка ми ме подкрепяше:
– Марио, направи каквото трябваше! Не можеш цял живот да търпиш заради другите.
Но думите ѝ не ми носеха утеха. Всяка вечер плачех сама в новата си квартира – малка гарсониера с изглед към сивия двор на блока.

Колежките ми от поликлиниката шепнеха зад гърба ми:
– Видя ли я Мария? Оставила си е децата…
– Мъжете винаги печелят децата накрая…
Чувствах се виновна и предадена от всички.

Един ден Даниела дойде при мен разплакана:
– Тате каза, че ако пак отида при теб, ще ме изгони от вкъщи!
Прегърнах я силно:
– Никой няма право да те кара да избираш между нас!
Тя ме погледна с онзи детски поглед, който бях забравила:
– Мамо, защо просто не можем пак да сме семейство?

Какво да ѝ кажа? Че любовта понякога умира? Че понякога трябва да избереш себе си, за да оцелееш? Че не мога да бъда добра майка, ако съм съсипана жена?

С времето започнахме да говорим повече. Георги все още беше дистанциран, но поне вече ми пишеше по Viber. Даниела идваше по-често при мен. Но раните останаха.

Сега стоя сама в тъмната стая и се чудя – дали някога ще ми простят? Дали постъпих правилно? Или майката винаги трябва да жертва себе си заради децата?

Кажете ми… какво бихте направили на мое място?