Когато мама се нанесе: Ново начало или край на спокойствието?

– Мамо, пак ли си сама? – гласът на Руби звънна в телефона ми, докато гледах през прозореца на малката си кухня в Люлин. Беше вторник, а аз броях дните до следващото й посещение.

– Не съм сама, имам си чайника и радиото – опитах се да се пошегувам, но гласът ми прозвуча кухо.

– Мамо, стига! Ела да живееш при нас. Апартаментът ти е толкова малък, а и вече не си на двайсет. Ще ти е по-лесно, ще си с нас, с внучката си. Ще ти е по-весело!

Тези думи ги слушах от месеци. Винаги отказвах. Но тази вечер, докато гледах как дъждът се стича по прозореца и слушах как радиото пращи, усетих самотата като тежко одеяло върху раменете си. Може би Руби беше права.

След седмица вече стоях пред вратата на нейния апартамент в Младост с две чанти и сърце, пълно със страхове. Вратата се отвори и внучката ми Виктория – всички й казват Вики – се хвърли на врата ми.

– Бабо! Най-накрая!

Руби ме прегърна силно. Зад нея стоеше съпругът й – Иво, който винаги беше малко резервиран към мен. Усмихна се леко и кимна.

– Добре дошла, мамо. Надявам се да ти хареса стаята.

Стаята беше малка, но светла. Имаше легло, гардероб и снимка на Вики на бюрото. Оставих чантите и седнах на леглото. Чух как Руби и Иво спорят тихо в кухнята.

– Казах ти, че ще е трудно – прошепна Иво.

– Тя е майка ми! Не мога да я оставя сама.

– Просто… нека опитаме.

Първите дни бяха като меден месец. Вики ме водеше в парка, Руби ми правеше кафе сутрин, а Иво дори ме питаше за рецепти. Но скоро започнаха дребните търкания.

– Мамо, не слагай мокри чаши в шкафа! – Руби повиши тон една сутрин.

– Така съм свикнала – отвърнах аз и усетих как бузите ми пламват.

– Ама тук не сме така! – намеси се Иво от хола.

Вечерта чух как Руби плаче в банята. Сърцето ми се сви. Не исках да съм товар. На следващия ден реших да сготвя любимата им мусака. Докато белех картофите, Вики дойде при мен.

– Бабо, мама каза, че не трябва да ядеш толкова солено.

– Аз така обичам – усмихнах се тъжно.

– Но мама се тревожи за теб.

Погалих я по косата. Дали не бях станала дете в очите на собствената си дъщеря?

С времето напрежението растеше. Всяко мое действие беше наблюдавано: кога ставам, какво ям, колко време прекарвам пред телевизора. Чувствах се като гост в собствения си живот.

Една вечер, докато гледахме новините, Иво избухна:

– Не може всеки ден да се върти около теб! Имаме си наш живот!

Руби го сряза:

– Тя е майка ми! Ако не ти харесва, кажи!

Вики избяга в стаята си със сълзи на очи. Аз останах безмълвна. За първи път осъзнах колко тежа на всички.

На следващия ден излязох рано и седнах на пейка в близкия парк. До мен седна една жена на моята възраст – Мария.

– Трудно ли е? – попита тя без излишни думи.

– Много – отвърнах аз. – Чувствам се ненужна и виновна едновременно.

– И аз живея при дъщеря си. Все едно сме гости в собствения си живот. Но понякога мисля: кое е по-страшно – самотата или това усещане за излишност?

Върнах се у дома с тежко сърце. Вечерта Руби седна до мен.

– Мамо… знам, че ти е трудно. И на нас ни е трудно. Но не искам да си сама.

– А аз не искам да ви преча – прошепнах аз.

– Не пречиш… просто трябва да свикнем един с друг отново.

Седяхме дълго мълчаливо. Вики дойде и ни прегърна и двете.

Сега всеки ден е борба между любовта и търпението. Понякога се караме за глупости – за солта в супата или за това кой кога ще ползва банята. Но има и моменти на смях, споделени спомени и топлина.

Понякога си мисля: дали направих правилния избор? Дали самотата е по-лека от това усещане за чуждост? А вие как бихте постъпили?