Когато мама стана предприемач – семейният ни живот на ръба

„Станислава, ставай! Имаме работа!“ – гласът на майка ми пронизва утрото като аларма, която не можеш да изключиш. Не беше нужно да поглеждам часовника – знаех, че е 6:30. Откакто мама се пенсионира, домът ни в Пловдив се превърна в нещо като щаб-квартира на малък бизнес, който никой от нас не искаше.

Преди година майка ми, Мария, беше учителка по литература. След пенсионирането си обеща да си почине, да гледа турски сериали и да се радва на внучката си. Но тя не е от хората, които могат да стоят на едно място. Един ден се прибра с блеснали очи и каза: „Ще правим домашни сладка и ще ги продаваме! Всички обичат сладко, а аз имам най-добрите рецепти!“

Първоначално идеята звучеше безобидно. Мислехме, че ще си забърка няколко буркана за приятелки и съседи. Но Мария не знае какво е „малко“. Скоро кухнята ни се превърна в мини-фабрика. Аз – Станислава, дъщеря ѝ, работя като счетоводител в малка фирма. Мъжът ми, Петър, е шофьор на камион. Дъщеря ни Ива е на 12 и има свои планове за лятото, които не включват белене на праскови.

„Мамо, не мога днес. Имам работа!“, опитах се да възразя една сутрин.
„Работата ти няма да избяга! А сладкото няма да се свари само!“, отсече тя.

Петър мълчаливо облече престилката. Знаех, че не иска скандали. Ива се промъкна към вратата с надеждата да избяга при приятелките си, но Мария я хвана за ръката:
„Малката, ти ще миеш бурканите. И без мрънкане!“

Така започна нашият семеен бизнес – с много ентусиазъм и още повече напрежение. Първите буркани продадохме на съседите. После Мария реши да разшири пазара – започна да звъни на познати от цялата страна. Веднъж дори изпрати Петър до София с кашон сладка за някаква далечна братовчедка.

Скоро обаче идилията се пропука. Появиха се първите проблеми – буркани се чупеха, захарта поскъпна, а клиентите започнаха да връщат стока с оплаквания: „Това сладко е твърде рядко!“, „Сложили сте много лимонена киселина!“. Мария се ядосваше:
„Хората не разбират от истински вкус! Аз цял живот съм правила сладко!“

Вечерите ни вече не бяха спокойни. Седяхме около масата и спорехме:
– Мамо, трябва да сметнем разходите – казвах аз.
– Пари ще дойдат! Важно е да сме заедно! – отвръщаше тя.
– Ама аз не искам да съм заедно в кухнята по цял ден! – намесваше се Ива.
– Стига сте се оплаквали! Кой друг ще ми помогне? – гневеше се Мария.

Петър мълчеше, но виждах умората в очите му. Започнаха да му намаляват курсовете, защото често закъсняваше заради „семейния бизнес“. Аз носех работа вкъщи и между две фактури белех ябълки или лепях етикети.

Един ден Ива избухна:
– Омръзна ми! Не искам повече сладко! Не искам да съм тук!

Мария я погледна така, сякаш я беше предала.
– Когато бях на твоята възраст, работех на полето! Вие сте разглезени!

Ива избяга в стаята си със сълзи на очи. Аз останах без думи. Петър стана и излезе навън. Само Мария продължи да бърка сладкото с треперещи ръце.

В следващите дни напрежението стана нетърпимо. Започнахме да се караме за всичко – кой ще измие тенджерите, кой ще носи бурканите до магазина, кой ще брои парите. Веднъж дори забравих да сложа захар в една партида – бурканите трябваше да изхвърлим.

Една вечер седнахме всички около масата. Мълчахме дълго. Най-накрая Петър каза:
– Мария, това не е живот. Не сме семейство вече – сме работници във фабрика.

Майка ми се разплака. За първи път я видях толкова безпомощна.
– Просто исках да направя нещо хубаво… Да сме заедно…

Прегърнах я. Ива излезе от стаята си и също я прегърна. Петър въздъхна тежко.
– Може би трябва да спрем… Или поне да го правим само за удоволствие.

Мария кимна през сълзи. На следващия ден раздадохме останалото сладко на съседи и приятели. Кухнята ни отново ухаеше на спокойствие, а не на захарен сироп и напрежение.

Сега понякога правим сладко заедно – но само когато ни се иска. Семейството ни пак е семейство.

Понякога си мисля: Колко струва една мечта? И кога трябва да спрем, преди тя да ни раздели? Какво бихте направили вие на мое място?