Когато мама забрави коя съм: История за границите между дете и родител
– Не ме оставяй сама, Мария! – гласът на майка ми пронизваше тишината в малкия панелен апартамент в Люлин. Беше три сутринта, а аз вече не помнех кога последно съм спала повече от два часа без прекъсване. Седях на ръба на леглото ѝ, с ръце, които трепереха от умора и безсилие.
– Тук съм, мамо, тук съм… – прошепнах, макар че вътре в мен бушуваше буря. Не бях сигурна дали повече ме боли заради нея или заради себе си. Защото от месеци насам животът ми се въртеше само около нейните нужди – лекарства, памперси, супи, които тя отказваше да яде, и безкрайни нощи на страх дали ще доживее до сутринта.
Преди инсулта майка ми беше силна жена – работеше като учителка по литература, четеше книги до късно и спореше с баща ми за политика. Сега беше слаба, объркана и често забравяше коя съм. Понякога ме наричаше „Галя“ – името на сестра ѝ, която почина преди години. Друг път ме питаше защо не съм на училище. А аз съм на 38, с две деца и мъж, който все по-рядко се прибира вкъщи.
– Мария, пак ли ще я оставиш сама? – гласът на свекърва ми звънна в слушалката. – Децата ти пак са при мен. Мислиш ли, че е редно?
– Не мога да я оставя, лельо Цвете! Тя няма никой друг…
– А ти? Ти имаш семейство! – отсече тя и затвори.
Сълзите ми потекоха безшумно. Чувствах се разкъсана между две вселени – тази на майка ми и тази на собствените ми деца. Петър, мъжът ми, вече не говореше с мен за нищо друго освен за сметките и кой ще вземе децата от училище. Вечерите ни преминаваха в мълчание или в караници.
– Не издържам повече! – изкрещях една вечер, когато той се прибра късно и намери кухнята разхвърляна.
– И аз не издържам! – отвърна той. – Това не е живот! Ти си само с майка си! Децата те забравиха!
– А ти защо не помагаш? Защо всичко е върху мен?
– Защото тя е твоя майка! – каза той и тресна вратата.
Останах сама в тъмната кухня, с глава върху масата и усещане за вина, което ме давеше. Спомних си как майка ми ме държеше за ръка, когато бях малка и болна. Как ми пееше „Лека нощ, дете мое“. А сега аз трябваше да бъда силната. Но колко дълго можех да издържа?
Веднъж децата ми се прибраха от училище и завариха баба им да плаче.
– Мамо, защо баба плаче? – попита малкият ми син.
– Защото е тъжна… – казах аз.
– А ти защо си тъжна?
Не знаех какво да отговоря. Исках да им кажа истината: че съм уморена, че понякога мразя майка си за това, което стана с нас. Че се страхувам да не изгубя себе си напълно.
Започнах да търся помощ – социални работници, домашни помощници, но навсякъде срещах бюрокрация и безразличие.
– Ако искате държавна помощ, трябва да чакате одобрение… – казаха ми в общината.
– А дотогава?
– Дотогава се оправяйте сами…
Сестра ми живее в Германия. Обажда се веднъж месечно по Viber.
– Мария, няма ли начин да я дадеш в дом? Там ще ѝ е по-добре…
– Не мога! Как ще я оставя? Тя е майка ни!
– А ти? Ти си човек! Не си длъжна да жертваш всичко!
Но в България така не се прави. Тук децата се грижат за родителите си до последно. Или поне така казват всички около мен.
Една вечер седнах до леглото на майка ми и я хванах за ръка.
– Мамо, помниш ли как ме учеше да чета?
Тя ме погледна с празен поглед.
– Коя си ти?
Сърцето ми се сви. За първи път си позволих да си помисля: ами ако просто спра? Ако избера себе си?
На следващия ден заведох децата в парка. Гледах ги как играят и се смеяха. Почувствах се виновна, че съм щастлива без майка ми до мен. Но после разбрах – ако не се погрижа за себе си, няма да мога да се грижа и за нея.
Започнах да поставям граници. Научих се да казвам „не“ – на майка ми, на сестра ми, на свекърва ми. Започнах да търся помощ от приятели и съседи. Не беше лесно. Много хора ме осъдиха. Но малко по малко започнах да дишам отново.
Сега всяка вечер стоя до леглото на майка ми и ѝ чета стихове – както тя някога четеше на мен. Понякога тя ме гледа с усмивка и сякаш ме познава. Друг път е далечна и объркана.
Но вече знам: не мога да спася всички. Мога само да обичам – себе си и нея – по най-добрия начин, на който съм способна.
Понякога се питам: колко струва дългът към родителите ни? И кога идва моментът да изберем себе си? Какво мислите вие?