Когато Мария си тръгна, разбрах, че трябва да се променя

– Не мога повече, Иване! – гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. – Не мога да живея в тази мизерия, да гледам как всеки ден се връщаш уморен и ядосан. Дъщеря ни заслужава повече!

Стоях насреща ѝ, стиснал юмруци в джобовете си. Вече не помнех откога не бяхме говорили спокойно. Всичко започна преди месеци, когато предложих да заминем за София. Тук, в малкия ни град край Плевен, работата беше оскъдна, а парите – още по-малко. Но Мария не искаше да напуска родителите си, приятелите си, спомените си. Аз обаче виждах как животът ни затъва.

– Мария, моля те… – опитах се да я спра, но тя вече беше грабнала якето си.

– Не ме спирай! Ти не разбираш! – извика тя и излезе с трясък.

Останах сам. Сам с тишината, която тежеше повече от всяка караница. Взех снимката на малката ни дъщеря – Елица. Усмивката ѝ беше като слънце в този сив свят. Какво щях да ѝ кажа утре? Че мама си е тръгнала, защото татко не е успял да осигури по-добър живот?

Върнах се назад – към първите ни години заедно. Бяхме млади, влюбени и вярвахме, че любовта ще ни стигне. Но животът не пита дали си готов. Когато Мария забременя, се радвахме като деца. После дойде реалността – сметки, кредити, работа на две места. Аз карах такси вечер, а през деня работех в склада на местния супермаркет. Мария шиеше дрехи у дома за съседките. Но парите все не стигаха.

– Трябва да опитаме другаде – казвах ѝ често. – В София има работа, заплатите са по-високи. Ще наемем малък апартамент, ще започнем отначало.

– А Елица? Как ще я гледаме там? Кой ще ни помага? – питаше тя.

– Ще се справим! – настоявах аз.

Но тя не вярваше. Или просто се страхуваше повече от мен.

В онази нощ не спах. Чух как Елица се размърда в леглото си и тихо заплака. Отидох при нея и я прегърнах.

– Мамо ще се върне – прошепнах ѝ. – Обещавам ти.

На сутринта Мария не се беше върнала. Свекърва ми дойде разтревожена.

– Какво направи пак? – попита ме строго.

– Опитах се да говоря с нея…

– Ти все настояваш за твоето! Не виждаш ли колко е уплашена? Тук е домът ѝ!

– А тук какво бъдеще има Елица? – избухнах аз.

– Бъдещето не е само пари! – отвърна тя и си тръгна обидена.

Дните минаваха бавно. Мария се беше прибрала при майка си и отказваше да говори с мен. Елица питаше всеки ден кога ще види мама. Аз не знаех какво да ѝ кажа.

Една вечер седнах с баща ми на двора.

– Сине, понякога трябва да отстъпиш – каза той тихо. – Жената и детето са ти най-важни. Пари се изкарват, но ако ги загубиш…

– А ако останем тук? Ако никога не успея да им дам по-добър живот?

– Щастието не е само в столицата или чужбина. Понякога е в това да сте заедно.

Думите му ме жегнаха. Цяла нощ мислих над тях.

На следващия ден отидох при Мария. Стоеше на балкона с Елица в ръце.

– Може ли да поговорим? – попитах тихо.

Тя кимна уморено.

– Знам, че те притисках – започнах. – Исках само най-доброто за вас… Но забравих кое е най-важното – да сме заедно.

Мария избърса сълзите си.

– Страх ме е, Иване… Страх ме е от промяната. Но още повече ме е страх да те загубя.

Прегърнах я силно. Елица се засмя между нас.

– Ще опитаме заедно – казах ѝ. – Където и да сме.

Решихме да останем още малко тук и да опитаме да подобрим живота си с малки стъпки: аз започнах допълнителна работа като майстор по ремонти, Мария отвори малко ателие за шивашки услуги у дома. Не беше лесно, но бяхме заедно.

Понякога още се питам дали постъпих правилно. Дали трябваше да рискувам повече или просто да приема съдбата си тук? Но когато виждам усмивката на Елица и топлината в очите на Мария, знам едно:

Може ли човек да бъде истински щастлив далеч от дома и семейството си? Или щастието е там, където са хората, които обичаш?