Когато Мартин ми се обади да се оплаче, вече бях взела решението си
– Мамо, не знам какво да правя вече! – гласът на Мартин трепереше по телефона, а аз стиснах слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше вторник, 19:43, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Седях сама на кухненската маса, с чаша чай и празна чиния пред мен. От години чаках този разговор – не защото исках синът ми да страда, а защото усещах, че нещо между нас се е пропукало.
– Кажи ми, Мартине, какво се е случило? – опитах се да звуча спокойно, но сърцето ми биеше лудо.
– Всичко! Работата ме изцежда, с Деси само се караме… А ти все питаш кога ще имаш внуци! – гласът му се пречупи. – Не разбирам защо не можеш просто да си щастлива за мен, без да очакваш нещо повече.
Замълчах. В този момент осъзнах колко тежи сянката на моите очаквания върху неговия живот. Винаги съм вярвала, че децата са смисълът на живота – така ме е учила майка ми, така съм учила и аз Мартин. Но времената се промениха. Днес младите не бързат да създават семейства, а аз… аз сякаш не можех да приема това.
– Мамо? – гласът му беше тих.
– Тук съм, миличък. Просто… мисля си. – Преглътнах сълзите си. – Извинявай, ако съм те притискала. Не съм искала да ти тежа.
– Знам, че го правиш от любов. Но понякога тази любов ме задушава.
След разговора останах дълго време неподвижна. В главата ми се въртяха думите му: „Понякога тази любов ме задушава.“ Спомних си как майка ми ме гледаше с укор, когато на 28 още нямах дете. Как свекърва ми все подхвърляше: „Айде, кога ще ни зарадвате с внуче?“ А сега аз повтарях същото на Мартин.
На следващия ден реших да отида до пазара. Докато избирах домати от баба Пенка, тя ме попита:
– Как е Мартин? Още ли не са ви зарадвали с внуче?
– Не са – отвърнах сухо и усетих как гневът ме напира отвътре. – Ама май няма и да стане скоро.
Баба Пенка поклати глава:
– Ех, младите вече не са като нас. Ние на техните години вече гледахме деца и копаехме градината.
Върнах се у дома с пълни торби и тежко сърце. Започнах да си мисля: защо толкова държа на това? Защо не мога просто да се радвам на живота на сина си такъв, какъвто е?
Вечерта седнах пред телевизора, но нищо не можеше да задържи вниманието ми. В главата ми кънтяха думите на Мартин и баба Пенка. Реших да напиша писмо на сина си – не имейл, а истинско писмо на хартия.
„Мили Мартине,
Пиша ти това писмо, защото понякога думите по телефона не стигат. Искам да знаеш, че те обичам такъв, какъвто си. Ако някога имаш дете – ще бъда най-щастливата баба на света. Но ако не стане – пак ще съм горда с теб. Извинявай за всичко, което съм казала или направила и те е натоварило.“
На следващия ден му го занесох лично. Деси ми отвори вратата – изглеждаше уморена и напрегната.
– Здравейте, лельо Ели.
– Здравей, Деси. Мартин вкъщи ли е?
– Да, но работи от вкъщи днес. Искате ли кафе?
Седнахме в малката им кухня. Деси мълчеше и нервно въртеше лъжичката в чашата си.
– Деси… знам, че ви е трудно. Искам само да знаете, че ви подкрепям. Не искам повече да ви притискам за нищо.
Тя ме погледна изненадано:
– Благодаря ви… Това значи много за нас.
Мартин излезе от стаята си и ме прегърна силно. Усетих как напрежението между нас започва да се разтапя.
С времето започнах да се уча да живея без очаквания. Да се радвам на малките неща – разходките в Южния парк с приятелки, новите книги в библиотеката, разговорите с Мартин и Деси за всичко друго освен за деца.
Понякога все още усещам празнота – особено когато видя баби с внучета по площадките или когато приятелките ми се хвалят със снимки във Viber групата ни „Бабини радости“. Но вече знам: щастието не идва само от това дали ще имаш внуци или не.
Сега се питам: Колко често сами си причиняваме болка с очакванията си? И дали можем да обичаме истински децата си, ако не ги приемем такива, каквито са?