Когато маската на любовта падне: Борбата на едно българско смесено семейство

— Не ми казвай как да възпитавам децата си, Мария! — гласът на Петър отекна в малката кухня, докато чашата с чай в ръката ми потрепери. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Алекс, моят син от първия ми брак, се беше скрил в стаята си, а двете деца на Петър — Ива и Дани — се преструваха, че гледат телевизия, но очите им бяха вперени в нас.

— Не става въпрос само за твоите деца, Петре. Всички сме семейство — опитах се да запазя гласа си спокоен, макар че вътре в мен бушуваше буря. — Алекс също има нужда от внимание. Не е честно да го наказваш за неща, които Ива и Дани правят безнаказано.

Петър ме изгледа с онзи поглед, който ме караше да се свивам. В началото на връзката ни този поглед беше пълен с обожание. Сега беше студен като зимния вятър.

Преди четири години вярвах, че съм намерила щастието. След развода с бащата на Алекс мислех, че никога повече няма да обичам. Но Петър беше различен — или поне така изглеждаше. Имаше стабилна работа като инженер, беше внимателен и грижовен баща. Когато ме покани да се преместя при него с Алекс, не се поколебах. Родителите ми го харесаха веднага, а майка му ме прие като дъщеря.

Първите месеци бяха като приказка. Всяка неделя правехме закуска заедно — палачинки с домашно сладко от село. Децата се смееха, а аз си мислех: „Ето това е истинският дом.“

Но постепенно започнах да забелязвам разликите. Петър беше строг към Алекс — по-строг, отколкото към собствените си деца. Ако Ива разлееше сок върху килима, той само се усмихваше: „Случва се.“ Ако Алекс направеше същото — „Колко пъти да ти казвам да внимаваш?“

Опитвах се да говоря с него. Винаги получавах едни и същи отговори: „Той трябва да свикне“, „Не е лесно за моите деца“, „Ти винаги го защитаваш“. Започнах да се съмнявам в себе си. Може би наистина прекалявам? Може би трябва да съм по-твърда?

Една вечер чух Алекс да плаче тихо под завивките. Седнах до него и го прегърнах.

— Мамо, защо Петър не ме обича? — прошепна той.

Сърцето ми се разкъса. Какво можех да му кажа? Че всичко ще се оправи? Че трябва да бъде търпелив?

С времето напрежението между мен и Петър нарастваше. Започна да се прибира все по-късно. Телефонът му беше винаги с него, заключен с парола. Един ден забелязах съобщение от непознат номер: „Липсваш ми.“

— Кой ти пише? — попитах го една вечер.

— Колежка от работа — отвърна рязко. — Не ми прави сцени.

Започнах да се чувствам като гостенка в собствения си дом. Майка му вече не ме канеше на кафе толкова често. Свекърът ми гледаше Алекс с пренебрежение.

Един ден, докато прибирах дрехите от сушилника, чух как Петър крещи на Алекс:

— Защо не можеш да бъдеш като Дани? Вечно си разсеян!

Влязох в стаята и го спрях:

— Стига! Не можеш да говориш така на детето ми!

Той ме изгледа с презрение:

— Твоето дете никога няма да бъде като моите!

Тогава разбрах — тази фасада на щастливо семейство беше само илюзия. Любовта ни беше изгнила отвътре.

Започнах да търся подкрепа при приятелките си. Една вечер седяхме с Галя на терасата й в Младост и тя ме попита:

— Защо търпиш всичко това? Заради Алекс ли?

— Не знам — признах си. — Страх ме е от самотата. Страх ме е какво ще кажат хората.

Галя ме прегърна:

— По-добре сама, отколкото нещастна.

Мислех за думите й цяла нощ. На следващия ден взех Алекс от училище и го заведох в парка.

— Мамо, ще останем ли тук завинаги? — попита той тихо.

Погалих го по косата:

— Не знам, мило мое. Но ти обещавам, че ще направя всичко възможно да бъдеш щастлив.

Вечерта казах на Петър, че искам развод. Той избухна:

— Никога няма да намериш друг като мен! Кой ще те вземе с дете?

Погледнах го право в очите:

— По-добре сама, отколкото нещастна.

Сега живея с Алекс в малък апартамент под наем в Надежда. Не е лесно — парите не стигат, работя две работи, понякога плача нощем от умора и страх за бъдещето ни. Но когато виждам усмивката на Алекс сутрин, знам, че съм взела правилното решение.

Понякога се питам: Колко жени още живеят зад фасадата на „перфектното семейство“, страхувайки се да изберат себе си? А вие бихте ли имали смелостта да напуснете всичко заради детето си и собственото си достойнство?