Когато мъжът ми даде цялата ми работа на своята майка – българска семейна буря от кухнята
— Къде са мусаката и сармите? — попитах с разтреперан глас, докато отварях и затварях вратата на хладилника за трети път. Миризмата на празен студен въздух ме удари в лицето, а в стомаха ми се надигна гняв. Бях прекарала целия уикенд в кухнята — белих картофи, мих ориз, навивах сарми с пръсти, които още ме боляха. Всичко това, за да имаме готова храна за седмицата.
Димитър, моят съпруг, седеше на дивана с телефона си и дори не вдигна поглед. — Занесох ги на мама — каза спокойно, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
— Какво? — гласът ми се пречупи. — Дори не ме попита! Това беше за нас! За децата!
Той въздъхна тежко. — Майка ми е сама, знаеш колко ѝ е трудно. Ти можеш да сготвиш пак.
В този момент не знаех дали да се разплача или да крещя. В главата ми се завъртяха всички онези моменти, когато съм преглъщала обиди и съм се правила, че не забелязвам как свекърва ми ме гледа с недоверие. Как всеки път, когато отидем у тях, тя се оплаква колко е самотна и как никой не ѝ помага. А аз — аз винаги съм била „добрата снаха“, която мълчи и върши всичко безропотно.
— Не можеш просто да вземеш труда ми и да го дадеш на друг! — изкрещях най-накрая. Децата се стреснаха и надникнаха от стаята си.
— Не преувеличавай — отвърна той. — Това е само храна.
Само храна? Само храна ли беше всичко това? Часовете, които отделих, за да приготвя нещо вкусно за семейството си? Болката в кръста ми от стоене над печката? Мисълта, че поне тази седмица няма да тичам след работа до магазина и да готвя набързо?
Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках децата да ме видят слаба. Вместо това затворих хладилника със замах и излязох на балкона. Студеният въздух ме прониза, но не ми пукаше. Гледах светлините на София и се чудех кога точно започнах да губя себе си.
На следващия ден Димитър се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Дори ми подхвърли: — Ако имаш време, направи една баница за вечеря.
— Направи си я сам — отвърнах тихо.
Той ме погледна учудено, сякаш не разбираше защо съм обидена. Може би наистина не разбираше. Може би за него моят труд нямаше стойност.
Вечерта телефонът ми звънна. Беше свекърва ми, Мария.
— Много благодаря за храната, мило дете — каза тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница. — Димитър каза, че ти не си имала нищо против.
— Не съм знаела — отвърнах сухо.
Настъпи неловко мълчание.
— Е, важното е, че всички сме семейство — каза тя накрая и затвори.
Седнах на масата и зарових лице в ръцете си. Спомних си първите години с Димитър — как бяхме влюбени, как мечтаехме за дом и деца. После дойдоха компромисите: първо малки, после по-големи. Преместихме се близо до майка му „за удобство“. Започнах да готвя по нейни рецепти „защото така е по-вкусно“. Винаги тя беше първа — първа на масата, първа в мислите му.
Седмицата мина в напрежение. Димитър избягваше темата, а аз се чувствах невидима. В петък вечерта той донесе торба с продукти.
— Купих всичко за мусака и баница. Ще направиш ли?
Погледнах го право в очите.
— Не. Тази вечер ще поръчаме пица. Аз излизам с приятелки.
Той остана безмълвен. За първи път от години избрах себе си пред семейството му.
Срещнах се с Галя и Петя в малкото кафене до парка. Разказах им всичко през сълзи и смях.
— Ти не си слугиня! — възмути се Галя. — Ако не поставиш граници сега, ще те тъпчат цял живот!
Петя кимна: — Мъжете често не осъзнават колко даваме… докато не спрем да даваме.
Върнах се у дома късно вечерта. Димитър беше сложил децата да спят и седеше сам на масата.
— Извинявай — каза тихо. — Не съм мислил…
— Точно това е проблемът — прекъснах го аз. — Време е да започнеш да мислиш за мен като за човек, а не като за домакиня или снаха.
Той кимна бавно.
Не знам дали ще се промени. Не знам дали ще успея да простя напълно това предателство. Но знам едно: вече няма да давам труда си даром на никого, който не го цени.
Понякога се чудя: Колко още жени като мен мълчат и преглъщат? Колко още ще позволяваме да ни вземат труда и достойнството? Какво бихте направили вие на мое място?