Когато мечтата за дом се превърне в капан: Историята на една снаха, една свекърва и изгубената свобода

— Не мога повече така, Димитре! — гласът ми трепереше, докато стоях в тясната кухня, а ръцете ми стискаха чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя.

Димитър въздъхна тежко и избягваше погледа ми. Зад гърба му, през полуотворената врата на хола, се чуваше как леля Станка коментира нещо по телевизията. Беше там — винаги там. Десет години. Десет години изплащахме този апартамент в Люлин, брояхме всяка стотинка, отказвахме си почивки, нови дрехи, дори по-скъп хляб. Всичко с една-единствена мечта: че когато последната вноска бъде платена, ще бъдем сами. Ще имаме нашия дом. Нашето място.

— Моля те, поговори с нея — прошепнах аз. — Ти й обеща. Тя ни обеща!

Димитър се почеса по тила и каза тихо:

— Майко ми е… Не мога просто да я изхвърля. Тя няма къде да отиде.

— Но тя обеща! — гласът ми се изви на писък. — Обеща, че ще се изнесе при леля Галя в Банкя! Десет години живеем като квартиранти в собствения си дом!

В този момент леля Станка влезе в кухнята с чиния в ръка.

— Какво пак се карате? — попита тя с онзи неутрален тон, който ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си живот.

— Не се караме — излъга Димитър. — Просто обсъждаме някои неща.

— Ако е за мен — няма да ви преча. Аз съм свикнала да съм сама — каза тя и ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

Исках да извикам: „Но ти си тук! Ти си навсякъде! В кухнята, в банята, в хола! Дори когато не те виждам, усещам присъствието ти!“ Но само преглътнах и се усмихнах насила.

Тази вечер заспахме с гръб един към друг. Димитър не каза нищо повече. Аз също. Вече не помнех кога за последно бяхме сами. Кога за последно можех да се разходя по бельо из хола или да си направя кафе без да слушам критики за това колко захар слагам.

На следващия ден се прибрах по-рано от работа. Надявах се да намеря малко тишина. Вместо това чух как леля Станка говори по телефона:

— Ами как да ги оставя сами? Те са още деца! Не могат без мен…

Стиснах зъби. Бях на 36 години. Работех като счетоводителка в малка фирма, плащах сметки, грижех се за всичко у дома. Но за нея винаги бях „детето“.

Вечерта опитах пак:

— Димитре, не издържам вече. Имаме нужда от пространство. От живот. От интимност!

Той само ме погледна уморено:

— Ако искаш, поговори ти с нея…

Седнах срещу леля Станка на масата. Сърцето ми биеше лудо.

— Лельо Станке… Знаете колко ви уважавам и съм ви благодарна за всичко… Но мисля, че е време да си намерите свое място. Ние… имаме нужда от време сами.

Тя ме погледна така, сякаш съм я ударила.

— Значи ме гоните? След всичко, което направих за вас? Аз ви гледах детето, аз ви готвих…

— Не ви гоним… Просто… така беше уговорката…

Тя избухна в сълзи и излезе от стаята. Димитър дойде след минута:

— Как можа? Майка ми е със сърце! Ако нещо й стане…

В този момент разбрах: никога няма да бъда на първо място в този дом. Никога няма да имам свой дом.

Минаха седмици. Леля Станка започна да ме избягва или пък нарочно шумеше сутрин рано. Димитър стана още по-отдалечен. Веднъж го чух как казва по телефона:

— Не знам какво й става на Мария… Все недоволна е…

Започнах да се прибирам все по-късно. Стоях след работа с колежките, разказвах им за „свекървището“, а те кимаха съчувствено:

— Ох, Мария, всички сме минали през това…

Но никоя не ми даде решение.

Една вечер седях сама на балкона и гледах светлините на Люлин. Питах се: това ли е животът ми? Това ли заслужавам? Да бъда чужда в собствения си дом?

На следващия ден реших да говоря с майка ми.

— Мамо — казах й по телефона — не издържам вече. Чувствам се като затворник.

Тя въздъхна:

— Знам, дете мое… Но трябва да решиш кое е по-важно — бракът ти или твоето спокойствие.

Тези думи ме удариха като шамар.

Седмица по-късно пак опитах разговор с Димитър:

— Ако нещо не се промени, ще си тръгна.

Той ме погледна ужасено:

— Не можеш да го направиш!

— Мога — казах тихо. — И ще го направя, ако трябва.

Тази нощ не спах. Слушах как леля Станка хърка в съседната стая и усещах как стените ме притискат все повече и повече.

Сега седя тук и пиша тези редове, защото не знам какво друго да направя. Чувствам се предадена от човека, когото обичам най-много. Чувствам се невидима в собствения си живот.

Кажете ми — има ли изход от този капан? Или просто трябва да се примиря и да приема, че мечтите ни понякога са само илюзии?