Когато мечтата за внуче се разбие: Историята на една българска свекърва

— Не мога повече, мамо! — гласът на сина ми Димитър трепереше по телефона. — Не знам какво да правя с Елица. Майка ѝ не спира да ѝ повтаря, че още е рано за дете, че трябва първо да си намери по-добра работа, а аз… аз просто искам да имаме семейство.

Стоях в кухнята, с ръце, стиснали чашата с чай, и усещах как сърцето ми се свива. Вече трета година чаках да чуя радостната новина — че ще ставам баба. Но вместо това, в дома ни се настани тишина, изпълнена с напрежение и неизказани думи.

Димитър и Елица се ожениха млади — той беше на 27, тя на 25. Всички в нашето малко градче край Пловдив говореха колко хубава двойка са. На сватбата им танцувахме до зори, а аз си мечтаех как скоро ще люлея внуче на ръце. Но времето минаваше, а от Елица чувах само оправдания: „Сега не е моментът“, „Искам първо да се развия в работата“, „Майка ми каза, че трябва да изчакаме“.

Първоначално се опитвах да не се меся. Казвах си, че младите сами ще решат кога е време. Но когато започнах да усещам отчуждението между тях, тревогата ми прерасна в страх. Димитър ставаше все по-мълчалив, а Елица все по-нервна. Веднъж я чух да говори по телефона с майка си:

— Мамо, не мога да издържам на натиска! Мария пак намеква за дете… А ти ми каза ясно — първо кариера, после семейство.

Тогава разбрах — не само нашите мечти са заложени на карта, но и щастието на сина ми. Майката на Елица — госпожа Станка — беше жена с тежък характер. Винаги е държала дъщеря си под контрол: от избора на университет до това с кого да се омъжи. Дори след сватбата не спря да се меси в живота им.

Една вечер поканих Елица на чай. Исках да поговорим открито.

— Елице, знам, че ти е трудно — започнах внимателно. — Но виждам как страда Димитър. И двамата искате дете, нали?

Тя наведе глава и очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Искам… но не мога да разочаровам мама. Тя казва, че ако забременея сега, ще си проваля живота. Че няма кой да ми помага… А аз… аз съм между два огъня.

Прегърнах я. За миг почувствах болката ѝ като своя. Но после ме обзе гняв към Станка — как може една майка така да държи детето си в страх?

Скоро напрежението избухна. На един семеен обяд Станка директно заяви:

— Вие тук само за бебета мислите! А кой ще плаща сметките? Кой ще гледа детето? Елица има бъдеще пред себе си!

Димитър стана от масата и излезе навън. Аз останах безмълвна. Снаха ми се разплака.

След този ден отношенията между двете семейства се влошиха. Димитър започна да се прибира късно, Елица се затвори в себе си. Опитах се да говоря със Станка:

— Защо не оставиш младите сами да решат? — попитах я.

Тя ме погледна студено:

— Защото знам по-добре от всички какво е най-добро за дъщеря ми.

Всяка вечер плачех сама в кухнята. Мечтата ми за внуче се превърна в болка и разочарование. Виждах как синът ми губи надежда, а бракът им се пропуква под тежестта на чуждите очаквания.

Една сутрин Димитър дойде при мен със сълзи в очите:

— Мамо, мисля да се разделим… Не мога повече така. Обичам я, но не мога да живея по правилата на майка ѝ.

Сърцето ми се разби на хиляди парчета. Опитах се да го разубедя:

— Сине, борете се! Говорете! Любовта ви заслужава шанс!

Но той само поклати глава.

Минаха месеци. Димитър и Елица се разделиха тихо, без скандали. Аз останах без внуче и без снаха. В квартала започнаха да шушукат: „Мария не можа да задържи семейството цяло“. А аз всяка вечер гледам празната детска стая и си задавам въпроса:

Дали можех да направя повече? Дали някога ще простя на Станка? И най-важното — колко мечти още ще бъдат разбити от чужди амбиции и страхове?

Кажете ми — има ли изход от такъв омагьосан кръг? Какво бихте направили вие?