„Когато мечтите ми се сблъскаха със стената на семейните очаквания“
– Не разбирам защо изобщо ти трябва да работиш, Мария! – гласът на Петър отекна в кухнята, докато бършех сълзите си с ръба на престилката. – Имаме всичко. Децата са малки, имат нужда от теб. Аз изкарвам достатъчно. Защо ти е да се мъчиш?
Тези думи ме пронизаха като нож. Беше 2017 година, тъкмо бях родила второто ни дете – малката Ива. Синът ни, Даниел, беше на четири и вече ходеше на детска градина. Аз имах диплома по българска филология, три години опит в издателство и купища идеи за книги и статии. Но вместо да пиша, миех чинии и сгъвах дрехи.
– Петре, не искам да съм само майка и домакиня. Имам нужда от нещо свое… – опитах се да обясня, но той само махна с ръка.
– Ще дойде твоето време. Сега си нужна тук.
Повярвах му. Казах си: „Когато Ива тръгне на градина, ще се върна към работата.“ Годините минаваха бавно, а аз се превръщах в сянка на себе си. Приятелките ми се шегуваха:
– Мария, ти си най-добрата майка! Как го правиш?
А аз се усмихвах и кимах, но вътре в мен нещо умираше. Вечер, когато всички заспиваха, стоях до прозореца и гледах светлините на София. Мечтаех за редакции, срещи с автори, нови книги…
Когато Ива навърши три години, започнах да търся работа. Изпратих десетки автобиографии. На интервютата ме гледаха с подозрение:
– Ама вие сте била вкъщи пет години? Защо?
Обяснявах, че съм гледала децата. Усмихваха се учтиво и повече не ми звъняха.
Петър вече не беше толкова спокоен.
– Какво толкова ти липсва? Пари ли? Или просто не ти стига да си майка?
– Не е въпрос на пари! – извиках една вечер. – Чувствам се невидима! Не съм само майка и съпруга!
Той млъкна за миг, после изрече нещо, което никога няма да забравя:
– Може би просто не си достатъчно амбициозна.
Тези думи ме смачкаха. Аз ли не бях амбициозна? Аз ли, която всяка вечер четях приказки на децата, учех ги на търпение и любов? Аз ли, която се отказах от мечтите си заради семейството?
Започнах да се съмнявам във всичко. В себе си. В брака ни. В избора си.
Една сутрин Ива ме попита:
– Мамо, ти каква искаше да станеш като пораснеш?
Погледнах я и не знаех какво да кажа. Бях забравила.
Седмици наред се борех със себе си. Петър ставаше все по-отдалечен. Вечерите прекарваше пред телевизора или с телефона в ръка. Аз започнах да пиша отново – кратки разкази, есета, стихове. Публикувах ги анонимно в един форум за жени.
Една вечер получих съобщение:
„Твоят текст ме разплака. Благодаря ти.“
За първи път от години почувствах смисъл.
Реших да говоря с Петър открито:
– Искам да работя. Не заради парите, а заради себе си. Ако не ме подкрепяш, ще го направя сама.
Той ме изгледа дълго:
– Ти избираш семейството или работата?
– Не е нужно да избирам! Мога да бъда и майка, и жена с мечти!
Последваха седмици на мълчание и напрежение. Децата усещаха всичко. Даниел започна да заеква от стреса.
Една вечер седнахме всички заедно на масата.
– Деца – казах им тихо – мама ще започне работа от вкъщи. Ще пиша книги и статии. Ще имам по-малко време за вас, но ще бъда по-щастлива.
Даниел ме прегърна:
– Мамо, аз искам да си щастлива.
Петър не каза нищо.
Минаха месеци. Започнах да печеля малко пари от писането си. Намерих приятели със сходни съдби – жени, които са избрали себе си след години саможертва.
Петър все още не разбира напълно избора ми. Понякога усещам разочарованието му. Но вече не се страхувам.
Питам се: Колко жени като мен са повярвали, че трябва да чакат „своето време“? Колко още ще жертват мечтите си в името на семейното спокойствие?
А вие какво мислите – има ли граница между любовта към семейството и любовта към себе си?