Когато миналото не си тръгва: Как новата приятелка на бившия ми съпруг преобърна живота ми

– Не можеш да го вземеш тази събота, Ивана. Мартин е зает, а Красимира не иска да се разстройва детето с толкова чести смени – гласът на Мартин по телефона беше студен, почти непознат. Стиснах слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.

– Това не е решение, Мартин! Имаме споразумение. Петър има нужда и от двамата си родители! – гласът ми трепереше, но се опитвах да не покажа колко ме боли.

От другата страна настъпи тишина. Знаех, че Красимира стои до него и слуша. Винаги беше така – откакто тя се появи в живота му, всичко се промени. Преди това, въпреки развода, успявахме да запазим някакъв баланс заради сина ни. Но сега…

Върнах се в хола, където Петър рисуваше нещо на масата. Погледнах го – толкова приличаше на баща си, с тези тъмни очи и вечно намръщени вежди. Сърцето ми се сви. Как да му обясня, че няма да го видя този уикенд?

– Мамо, ще ходя ли при тате? – попита той без да вдига глава.

– Не този път, слънце. Ще измислим нещо хубаво заедно – опитах се да звуча весело, но той само кимна и продължи да рисува.

Вечерта не можех да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което се случи през последните месеци. След развода с Мартин вярвах, че ще намерим начин да бъдем родители заедно, макар и разделени. Но Красимира… тя беше като буря, която помете всичко познато. Още от първия ден усещах нейната неприязън – студените погледи на родителските срещи, пасивно-агресивните коментари пред Петър („Майка ти пак е забравила да ти сложи шапка“), намеците пред Мартин колко по-добре би било детето да прекарва повече време при тях.

Първият истински сблъсък дойде на рождения ден на Петър. Бяхме се разбрали да празнуваме заедно – заради него. Но когато пристигнах с тортата, Красимира вече беше украсила цялата стая, подредила подаръците и дори поканила свои приятели с деца. Чувствах се като гост в собствения живот на сина си. Когато Петър дойде при мен с въпрос дали може да остане още малко при „новите си приятели“, усетих как нещо в мен се къса.

След този ден започнаха дребните саботажи – забравени дрехи, пропуснати родителски срещи (защото „Красимира каза, че няма нужда“), дори опити да ме изключат от училищната група във Viber. Опитах се да говоря с Мартин, но той все повече се отдалечаваше. Виждах го как гледа към Красимира за одобрение преди да ми отговори на всеки въпрос.

Една вечер не издържах и звъннах на майка ми.

– Мамо, не мога повече… Чувствам се като чужда в живота на детето си…

– Ивана, ти си му майка! Никой не може да ти вземе това място! – каза тя твърдо. – Но трябва да се бориш! Не позволявай на никого да те измести!

Думите ѝ ме разтърсиха. На следващия ден отидох в училището на Петър и настоях да говоря с класната му. Обясних ситуацията – че съм изключвана от важни решения, че не получавам информация за събития и срещи.

– Разбирам ви напълно – каза тя тихо. – Ще се погрижа винаги да получавате информацията лично.

Това беше малка победа, но ми даде сили. Започнах да настоявам за правата си – писах имейли до Мартин с копие до адвоката ни, настоявах за спазване на режима за срещи с Петър. Красимира реагираше все по-остро – веднъж дори ме обвини пред Мартин, че настройвам детето срещу тях.

Една неделя сутрин Петър дойде при мен със сълзи в очите.

– Мамо, Красимира каза, че ако не слушам, няма да ме пусне при теб…

Прегърнах го силно и усетих как гневът ми прелива в решителност.

– Никой няма право да ти казва такива неща! Аз винаги ще съм тук за теб!

Тогава разбрах – трябваше да говоря открито с Мартин. Срещнахме се в парка без Красимира.

– Мартин, това не може да продължава така! Петър страда! Той има нужда и от двама ни! Не позволявай на никого да ни разделя като родители!

Видях колебание в очите му. За първи път от месеци сякаш ме чу.

– Ще поговоря с нея… Обещавам…

Не знам дали ще изпълни обещанието си. Но знам едно – няма да спра да се боря за детето си.

Понякога се питам: Колко далеч може да стигне една жена, когато защитава любовта към детето си? И защо някои хора вярват, че могат да изтрият миналото просто така? Какво бихте направили в моята ситуация?