Когато напуснах всичко: Писмо от Варна

„Мамо, защо плачеш?“ — гласчето на малката Ива ме прониза като нож. Стоях на прага на апартамента на свекърва ми в Пловдив, с куфар в ръка и сърце, което се разпадаше на хиляди парчета. Не можех да я погледна в очите. Не можех да погледна никого. Само чувах как майка на съпруга ми, леля Мария, шепне зад гърба ми: „Тя пак ли ще избяга? На кого ги оставя тия деца?“

В този момент не бях майка, не бях съпруга — бях просто жена, която се дави в собствената си безизходица. Станимир, мъжът ми, стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш ако не ме види, няма да се случи това, което всички усещаха във въздуха. „Не можеш да си тръгнеш така!“, изкрещя той внезапно. „Това не е живот! Това е бягство!“

Но аз вече бях избягала вътрешно. От години се чувствах като призрак в собствения си дом — готвех, чистех, работех на две места, за да стигаме до края на месеца. Вечер, когато всички заспиваха, плачех тихо в банята, за да не ме чуят. Мечтаех за нещо повече — не знаех какво точно, но знаех, че тук ще умра жива.

Влакът за Варна тръгваше след час. Не знаех какво ще правя там — имах само една приятелка от университета, Деси, която ми беше казала: „Ела при мен, ще започнеш начисто.“

Влакът беше празен и студен. Седях до прозореца и гледах как полетата се сменят с градове и села. Всяко дърво ми приличаше на протегната ръка — сякаш цяла България ме молеше да се върна. Но не можех. Не и сега.

Първите дни във Варна бяха като сън. Деси ме прие у тях — малък апартамент до Морската градина. Тя работеше като сервитьорка и ми уреди работа в същото заведение. Парите бяха малко, но поне можех да дишам. Вечерите прекарвахме на плажа — слушах вълните и се опитвах да заглуша гласа на вината в себе си.

Една вечер Деси ме попита: „Защо избяга? Наистина ли не можеше повече?“

Замълчах дълго. После казах: „Не знам дали някога ще ми простят. Но ако бях останала, щях да се изгубя напълно.“

Дните минаваха бавно. Работата беше тежка — клиенти, които крещят, шефове, които броят всяка стотинка. Но поне никой не очакваше от мен да бъда перфектната майка или съпруга. Започнах да рисувам отново — нещо, което бях зарязала още преди раждането на Ива и Крис.

Една сутрин получих съобщение от Станимир: „Децата питат за теб. Кога ще се върнеш?“

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да отговоря. Всяка вечер гледах снимките им на телефона си и се питах дали съм чудовище.

Майка ми ми звънна по Viber: „Как можа? Какво ще кажат хората? Всички говорят за теб!“

„Мамо,“ казах през сълзи, „аз просто исках да бъда щастлива.“

„Щастието не е за нас, момиче! Ти си майка! Майките търпят!“

Тези думи ме преследваха дни наред. В заведението една клиентка ме позна: „Ти не беше ли жената на Станимир от Пловдив? Чух, че си ги оставила…“

Почувствах се гола пред целия свят. Излязох навън и се разплаках на улицата.

Деси ме прегърна: „Трябва да спреш да живееш за другите.“

Но как? Как се спира да бъдеш майка? Как се спира да те боли?

Минаха месеци. Научих се да живея сама — да пазарувам сама, да вечерям сама, да заспивам сама. Понякога усещах мириса на косата на Ива или чувах смеха на Крис в съня си.

Една вечер получих писмо от Ива:

„Мамо, кога ще дойдеш? Татко казва, че си лоша. Аз не мисля така. Аз те обичам.“

Сълзите ми капеха върху листа. Написах й обратно:

„Обичам те повече от всичко. Понякога хората трябва да си тръгнат, за да намерят себе си.“

Станимир подаде молба за развод. Свекърва ми разказвала на всички съседи как съм ги изоставила — „безсрамница“, „егоистка“, „развали семейството“.

Но аз вече не бях онази жена от Пловдив. Намерих малко ателие под наем и започнах да продавам картините си по интернет. За първи път от години усещах смисъл.

Понякога се питам дали някога ще ми простят — децата ми, майка ми, самата аз.

Но ако една жена не може да бъде щастлива сама със себе си — как ще бъде щастлива с другите?

А вие как мислите? Егоизъм ли е да избереш себе си пред семейството? Или понякога това е единственият начин да оцелееш?