Когато нашите майки станаха приятелки: Началото на края на кафе в София

– Ти сериозно ли мислиш, че това е добра идея? – гласът на майка ми, Мария, проряза въздуха в кафенето като нож. Беше неделя следобед, а аз и Елица седяхме срещу нашите майки, стиснали ръце под масата. Сърцето ми биеше лудо – знаех, че този момент ще промени всичко.

– Мамо, ние се обичаме. Искаме да се оженим, – опитах се да звуча спокойно, но гласът ми трепереше.

Даниела, майката на Елица, се усмихна широко и сложи ръка върху ръката на майка ми.

– Мария, виж ги колко са млади и влюбени! Спомняш ли си какви бяхме ние? – каза тя с глас, в който се усещаше нещо повече от подкрепа – сякаш вече беше решила какво ще стане.

Майка ми се размекна за миг, после изведнъж очите ѝ станаха стоманени.

– Да, спомням си. И точно затова знам колко е важно всичко да бъде направено както трябва. Не може просто така да се хвърляте в нещо толкова сериозно.

Елица ме стисна по-силно. Усетих как трепери. В този момент разбрах – не само ние сме тук. Нашите майки вече са започнали свой собствен разговор, в който ние сме само повод.

След тази среща всичко се промени. Мария и Даниела започнаха да се виждат почти всеки ден. Първо обсъждаха сватбата – къде ще бъде, кой ще бъде поканен, каква ще е роклята на Елица. После започнаха да говорят за нашия бъдещ дом – дали да е близо до тях, дали да е в София или в Пловдив, дали да вземем ипотека или да живеем под наем. Всяко наше решение минаваше през тяхната призма.

– Мисля, че трябва да живеете близо до нас. Така ще можем да помагаме с децата един ден, – настояваше Даниела.

– Ами ако искаме да заминем в чужбина? – осмелих се да попитам веднъж.

– Глупости! Тук ви е мястото. България има нужда от млади хора като вас! – отсече майка ми.

Елица започна да се затваря в себе си. Вечерите ни станаха мълчаливи. Гледах я как стои до прозореца и гледа към Витоша, а очите ѝ са пълни със сълзи.

– Не мога повече така, – прошепна тя една вечер. – Чувствам се като кукла на конци. Нашите майки решават всичко вместо нас.

Опитах се да я прегърна, но тя се отдръпна.

– Обичам те, но не знам дали мога да живея така цял живот.

Това беше началото на края. Сватбата се превърна в бойно поле между желанията на двете майки. Те спореха за всяка подробност – от цвета на поканите до менюто. Аз и Елица бяхме просто статисти в собствения си живот.

Една вечер решихме да говорим с тях открито.

– Мамо, Даниела, моля ви… Това е нашият живот. Искаме сами да вземаме решенията си! – казах с отчаяние в гласа.

Даниела се засмя нервно.

– Вие още сте деца! Не разбирате колко е трудно всичко това!

Майка ми кимна одобрително.

– Ние само ви помагаме. Ще ни благодарите един ден.

Но аз вече знаех – няма връщане назад. Приятелството между нашите майки беше станало по-силно от нашата любов. Те се подкрепяха във всичко и не допускаха никакво различно мнение.

Сватбата беше отменена месец по-късно. Елица си събра багажа и замина при леля си във Варна. Аз останах сам в празния апартамент, заобиколен от подаръци за сватбата, които никога нямаше да използваме.

Майка ми идваше всеки ден и носеше домашна баница или сладкиш, сякаш това можеше да заличи болката ми. Даниела звънеше по телефона и питаше дали съм добре. Но никой не попита какво чувствам наистина.

Понякога се чудя – ако не бяхме позволили на майките си да поемат контрола над живота ни, щяхме ли сега с Елица да сме щастливи? Или съдбата винаги намира начин да ни раздели?

Кажете ми – къде свършва любовта и започва властта на родителите? Можем ли някога истински да бъдем свободни от техните очаквания?