Когато оставих дъщеря си на 12, за да работя в чужбина: Историята на една майка, която още търси прошка

– Мамо, защо ме остави тогава? – думите на Ива още отекват в главата ми, макар да са минали години от последния ни истински разговор. Стоя пред прозореца на малкия си апартамент в София и гледам как дъждът се стича по стъклото. Навън е сиво, а вътре в мен – още по-сиво.

Бях на 39, когато взех най-тежкото решение в живота си. Ива беше на 12 – тъкмо започваше седми клас в училището ни в Пловдив. Баща ѝ, Стефан, отдавна не беше част от живота ни. Разведохме се, когато Ива беше на три. Той не можеше да се справи с алкохола и безработицата го беше превърнала в сянка на човека, когото някога обичах. Останахме двете сами – аз и Ива срещу света.

Работех като продавачка в кварталния магазин, но парите не стигаха. Вечер броях стотинките, чудех се как ще платя тока, как ще купя обувки за Ива. Тя беше умна, добра ученичка, но често я виждах как гледа другите деца с нови дрехи и телефони. Сърцето ми се късаше.

Една вечер седнахме на масата. Беше студено, радиаторът едва топлеше.
– Иве, трябва да поговорим – казах тихо.
Тя ме погледна с онези големи кафяви очи.
– Какво има, мамо?
– Ще замина за Италия. Там има работа. Ще мога да ти изпращам пари, да живеем по-добре…
Видях как устните ѝ потрепериха.
– А аз?
– Ще останеш при баба ти. Само за малко, докато съберем пари…
Тя не каза нищо. Само стана и се затвори в стаята си.

Първите месеци в Милано бяха ад. Работех като болногледачка при възрастна жена – госпожа Росини. Гледах я ден и нощ, спях по няколко часа. Първата заплата изпратих цялата на мама – за Ива. Купили ѝ ново яке, платили сметките. Но всяка вечер плачех сама в малката стая под покрива.

Обаждах се на Ива по телефона. Питах я как е в училище, дали има нужда от нещо.
– Добре съм – казваше тя кратко.
– Липсваш ми…
– И ти ми липсваш.
Но усещах стената между нас.

Минаха години. Всяко лято се връщах за две седмици. Ива растеше – стана красива млада жена, приеха я в университет в София. Аз продължавах да работя в чужбина – вече в Германия, после в Испания. Изпращах пари, подаръци, но времето между нас се разтягаше като безкрайна нишка.

Когато Ива завърши университета, се върнах окончателно в България. Мислех си – сега ще наваксаме изгубеното време. Но тя вече беше друга – самостоятелна, затворена, с приятели и живот извън мен.

Една вечер седнахме на кафе.
– Мамо, знаеш ли колко ми липсваше? – каза тя изведнъж.
Погледнах я изненадано.
– Всичко правех за теб…
– Знам. Но когато бях на 14 и имах нужда да поговоря с някого за първата си любов – теб те нямаше. Когато завърших училище – пак те нямаше. Баба беше до мен, но не е същото…
Сълзите напълниха очите ми.
– Прости ми…
– Не знам дали мога напълно…

Оттогава отношенията ни са хладни. Говорим си за ежедневни неща – работа, сметки, понякога за времето. Но онази близост между майка и дъщеря я няма.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Дали избрах правилно? Дали парите и сигурността струват повече от прегръдката на детето ти? Можех ли да намеря друг начин? Или съдбата на българската майка е винаги да избира между хляба и любовта?

А вие какво бихте направили на мое място? Може ли една майка някога да получи прошка за това, че е избрала да осигури бъдеще на детето си, вместо да бъде до него всеки ден?