Когато парите разделят кръвта: Историята на една сестринска болка

— Не мога повече, мамо! — гласът ми се разтресе, докато стоях в кухнята на нашия панелен апартамент в Люлин. Миризмата на пържени чушки се смесваше с тежестта във въздуха. Майка ми не отговори веднага. Стоеше до прозореца, гледаше към сивия блок отсреща и стискаше кърпичка в ръка.

— Жоро подаде молба за развод. Трябва да направим нещо, иначе Мария няма да се справи сама с малкия. — Гласът ѝ беше тих, почти като шепот, но думите ѝ ме удариха като шамар.

Погледнах я невярващо. Бях дошла да ѝ кажа, че най-после ще се омъжа за Петър, че след толкова години чакане и спестяване ще започна нов живот. Но вместо това, цялото внимание беше насочено към сестра ми — както винаги.

— Ами аз? — прошепнах. — Знаеш ли изобщо, че след две седмици е сватбата ми? Че съм наела зала, платих капаро за оркестър, а Петър и аз едва събираме пари за първия ни дом?

Майка ми въздъхна тежко.

— Знам, мило. Но Мария е сама с дете. Ти си по-силната. На теб винаги мога да разчитам.

Това „ти си по-силната“ ме преследваше цял живот. Като че ли силата ми беше наказание. Винаги трябваше да съм тази, която помага, която жертва своето заради другите.

Седнах на масата и зарових лице в ръцете си. Спомних си как като деца Мария винаги получаваше новите дрехи, а аз — нейните стари. Как когато баща ни почина, аз трябваше да започна работа още в десети клас, за да има тя пари за уроци по английски.

— Не мога да ѝ помогна този път — казах тихо. — Не искам да давам парите за сватбата си. Не е честно.

Майка ми се обърна рязко.

— Как можеш да говориш така? Това е сестра ти! Ако ти не ѝ помогнеш, кой?

— А кой ще помогне на мен? — извиках. — Кога някой ще се замисли какво искам аз?

В този момент Мария влезе в кухнята с малкия Виктор на ръце. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.

— Извинявай, че ти развалям плановете — прошепна тя. — Ако можех, никога нямаше да ти поискам помощ.

Виктор протегна ръчички към мен и аз неволно го взех в скута си. Усетих топлината му, малките му пръстчета се впиха в блузата ми. Сърцето ми се сви от вина и гняв едновременно.

— Не става въпрос само за пари — казах по-меко. — Просто… винаги се очаква аз да спасявам всички. А кой ще спаси мен?

Мария седна срещу мен и избърса сълзите си.

— Знам, че не е честно — каза тя. — Но ако Жоро не плаща издръжка, ще трябва да се върна при мама. Нямам друг избор.

Майка ми кимна утвърдително, сякаш това беше най-логичното нещо на света.

— Ще живеем всички заедно — каза тя. — Ще се справим някак.

Петър ми звънна точно тогава. Излязох на балкона и вдигнах телефона с треперещи ръце.

— Как е вкъщи? — попита той внимателно.

— Както винаги… Очакват от мен да реша всичко. Да дам парите за сватбата на Мария, защото тя е сама с дете.

Петър замълча за миг.

— Искаш ли да отменим сватбата? — попита тихо.

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите.

— Не знам… Просто искам някой веднъж да избере мен.

Върнах се вътре и видях как майка ми и Мария обсъждат как ще пренаредят стаите, ако Мария се върне у дома. Говореха за мен така, сякаш вече съм направила избора си.

— Ами ако не дам парите? — попитах ги рязко.

Майка ми ме погледна с разочарование.

— Ще ни оставиш сами в най-трудния момент?

Мария наведе глава.

— Не искам да те карам да избираш между мен и себе си…

В този момент осъзнах колко дълбоко са вплетени вината и любовта в нашето семейство. Колко трудно е да бъдеш добрата дъщеря, добрата сестра, добрата жена — всичко наведнъж.

Седнах до Мария и я прегърнах силно.

— Обичам те — прошепнах. — Но този път трябва да избера себе си. Ако не го направя сега, никога няма да мога.

Майка ми избухна в сълзи, а Мария ме прегърна още по-силно.

— Разбирам те — каза тя тихо. — Може би е време и аз да поема отговорност за живота си.

Вечерта си тръгнах от дома с усещането, че съм предала всички, но най-накрая съм била честна със себе си.

Сега ви питам: Кога е редно да изберем себе си пред семейството? И има ли изобщо правилен избор в такава ситуация?