Когато парите разделят кръвта: Историята на едно българско семейство

– Не мога да повярвам, че го казваш, Димитре! – гласът ми трепереше, докато гледах брат си право в очите. Бяхме в хола на родителската ни къща в Пловдив, а въздухът между нас беше по-гъст от всякога. Майка ни седеше на дивана, стиснала ръцете си така силно, че кокалчетата ѝ побеляха. Баща ни мълчеше, вперил поглед в пода.

– Ивайло, не искам да се караме – отвърна Димитър, но в гласа му имаше повече инат, отколкото болка. – Просто нямам друг избор. Ако не получа част от къщата, няма как да платя за сватбата. Знаеш колко струва всичко днес – ресторант, музика, роклята на Мария… Не мога да я разочаровам.

– А родителите ни? Ти мислиш ли за тях? За това, че цял живот са работили за този дом? – не можех да се сдържа. Винаги съм бил този, който се опитва да запази мира, но сега усещах как нещо вътре в мен се къса.

Майка ни избухна в сълзи. – Стига вече! Не искам децата ми да се карат за пари! Това ли ви научихме с баща ви?

Баща ни най-накрая проговори, тихо и уморено: – Може би трябва да поговорим спокойно. Всички сме семейство…

Но вече беше късно. Думите на Димитър бяха като нож. В главата ми се въртяха спомени от детството – как играехме на двора, как майка ни ни викаше за вечеря, как баща ни поправяше оградата. Сега всичко това беше на път да се разпадне заради няколко хиляди лева.

Димитър настояваше: – Не искам всичко! Само моята част. Законът ми я дава. Ако не сега, после пак ще трябва да делим…

– Но ти още не си вложил нищо тук! – избухнах аз. – Родителите ни са живи! Как можеш да искаш дял от дома им, докато са още тук?

Мария, годеницата му, стоеше до него и мълчеше. Погледът ѝ беше изпълнен с тревога и срам. Знаех, че тя не е виновна, но усещах как присъствието ѝ само засилва напрежението.

Вечерта премина в мълчание. Майка ни не вечеря. Баща ни излезе навън да пуши. Аз останах сам в стаята си, опитвайки се да разбера кога всичко се обърка толкова фатално.

На следващия ден баща ми ме извика на двора.

– Ивайло, ти си по-големият брат. Трябва да помогнеш да намерим решение. Не искам да оставяме омраза след нас.

– Тате, аз не знам какво е правилното… Ако му дадем дял сега, ще останете без сигурност. Ако не му дадем – ще го изгубим като брат.

– Пари се изкарват, синко. Но семейството е едно.

В този момент осъзнах колко е трудно да бъдеш справедлив, когато всички страдат по различен начин.

Димитър започна да идва все по-рядко у дома. Майка ни се затвори в себе си. Баща ни остаря за няколко седмици. Аз се чувствах като предател независимо какво правех – ако подкрепя Димитър, ще нараня родителите си; ако застана зад тях, ще изгубя брат си.

Една вечер Мария ме потърси сама.

– Ивайло… Знам, че всичко това е ужасно за вас. Но Димитър е отчаян. Страхува се, че ако не направи тази сватба както трябва, ще ме изгуби… Моля те, опитай се да го разбереш.

Погледнах я и видях момиче, което просто иска да бъде щастливо. Но защо щастието на един трябва да струва болката на всички останали?

Седмици наред спорехме, плакахме и мълчахме. Съседите започнаха да шушукат – „Големият брат не дава на малкия“, „Ще продадат къщата“… Българската завист и любопитство не закъсняха.

Накрая баща ми събра всички на семейния обяд.

– Решихме с майка ви – каза той твърдо. – Ще ви дадем малък заем за сватбата, но къщата остава наша докато сме живи. След това ще делите както намерите за добре.

Димитър прие парите мълчаливо. В очите му имаше благодарност и срам едновременно. Сватбата мина скромно, но красиво. Семейството беше заедно, но между нас остана невидима стена.

Днес често се питам: струваше ли си всичко това? Може ли някога парите да не разделят кръвта? Или сме обречени винаги да избираме между любовта и справедливостта?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Може ли едно семейство да оцелее след такава буря?