Когато Петър си тръгна, остави ме в тишината на празната ни къща

– Лора, пак ли си забравила да вземеш хляб? – гласът на майка ми звънна в слушалката, докато стоях на пейката в парка, втренчена в падащия сняг. Пръстите ми бяха вкочанени, а мислите – далеч от всичко практично. Не чух какво каза, само кимнах машинално, макар че тя не можеше да ме види.

В този момент осъзнах колко съм сама. Седях там, докато снегът се трупаше по косата ми, а в мен се въртеше само едно: „Как стигнах дотук?“

Преди две години Петър си тръгна. Просто така. Без думи, без обяснения. Остави ме с три деца – Калоян, най-големият ми син, който тогава беше на осем; малкият Борислав, който още ходеше на детска градина; и бебето Мария, която едва прохождаше. Помня как онази вечер стоях в коридора с празен поглед, докато вратата се затваряше зад гърба му. Децата спяха. Аз не можех.

– Мамо, ще закъснея за тренировка! – Калоян изтича към мен, ритна снега и ме върна в реалността.

– Извинявай, миличък. Тръгваме веднага – казах и се опитах да скрия треперенето в гласа си.

Пътят до стадиона беше тих. Калоян гледаше през прозореца, а аз стисках волана така силно, че кокалчетата ми побеляха. В главата ми се въртяха въпроси: „Дали някога ще мога да му простя? Дали ще се върне?“

След като оставих Калоян, хукнах към детската градина за Борислав. Винаги закъснявах. Винаги бях уморена. Винаги се чувствах виновна.

– Госпожо Лазарова, пак сте последна – усмихна се възпитателката с онзи съчувствен тон, който ме караше да се чувствам още по-зле.

– Знам… Извинете… – промълвих и прегърнах Борислав.

Вкъщи Мария вече плачеше. Майка ми я беше взела от леглото и я люлееше на ръце.

– Трябва да намериш начин да продължиш напред – каза тя тихо, докато ми подаваше бебето.

– Как? – прошепнах аз. – Как се продължава, когато всичко ти липсва?

Майка ми не отговори. Само ме погледна с онзи поглед на жена, преживяла много повече от мен.

Минаха две години. Две години самота, борба и безсънни нощи. Две години, в които всяка сутрин се събуждах с надеждата, че ще стане по-леко. Че ще спра да го чакам.

Но тази вечер всичко се промени.

Беше късно. Децата вече спяха. Аз миех чиниите в кухнята, когато чух познатото почукване на вратата. Сърцето ми заби лудо. Не можеше да е той… Не след всичко това време.

Отворих внимателно и го видях – Петър. Същият онзи поглед, който някога ме караше да се чувствам сигурна. Сега в него имаше само вина и умора.

– Лора… – прошепна той. – Може ли да поговорим?

Стоях като вцепенена. Не знаех дали да го прегърна или да го ударя.

– Защо си тук? – гласът ми беше остър като нож.

– Трябваше ми време… Сгреших… Липсвахте ми всички…

– Време? Две години ли ти трябваха? Две години аз гледах децата сама! Две години те чаках всяка вечер! – сълзите ми потекоха безконтролно.

Той наведе глава.

– Знам… Не мога да ти върна времето… Но искам да опитам отново… Да бъда баща на децата ни…

В този момент Мария заплака от стаята си. Петър трепна и направи крачка напред.

– Не! – спрях го аз. – Ти не можеш просто да се върнеш и да очакваш всичко да е както преди!

Той замълча. Стояхме така дълго – двама непознати, свързани от миналото и болката.

– Лора… Моля те… Позволи ми поне да говоря с тях…

– Ще трябва да говориш първо с мен – казах твърдо. – Защото аз вече не съм същата жена, която остави.

Той кимна и седна на стъпалото пред входа. Аз затворих вратата между нас и се облегнах на нея с треперещи ръце.

В тази нощ не спах. Слушах дишането на децата и мислех за всичко изгубено и всичко, което може би още предстои.

На сутринта седнах до прозореца с чаша кафе и гледах как слънцето изгрява над панелките отсреща. В главата ми кънтеше един въпрос: „Може ли човек да прости истински? Или белезите остават завинаги?“

А вие как бихте постъпили? Бихте ли дали втори шанс или бихте затворили завинаги тази врата?