Когато подкрепата се превръща в тежест: Историята на една сестринска болка

— Пак ли ти трябва нещо, Мария? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, но вече не можех да го контролирам. Стоях в коридора на панелката ни в Люлин, с чанта пълна с покупки, които тя ми беше поръчала по телефона преди час. Вратата се отвори рязко и сестра ми ме изгледа с онзи познат поглед — сякаш всичко, което правя за нея, е най-нормалното нещо на света.

— Ами, щом си минала през магазина… — започна тя, но аз я прекъснах.

— Знаеш ли, Мария, понякога се чудя дали изобщо забелязваш колко много правя за теб. — Гласът ми трепереше. — От години съм ти гръб, а ти… ти дори не ме питаш как съм.

Тя сви рамене и се обърна към кухнята. — Айде стига драми, Деси. Всеки има проблеми. Не си само ти.

В този момент нещо в мен се счупи. Винаги съм била по-голямата сестра — тази, която трябва да помага, да прощава, да разбира. След смъртта на майка ни преди пет години аз поех всичко — грижата за баща ни, който остана сам и болен, помощта за Мария, която така и не можа да си намери стабилна работа. Дори когато тя забременя от човек, който изчезна още преди да се роди малката Ива, аз бях до нея — водех я по лекари, купувах дрехи и памперси, носех храна.

Но никога не чух едно „благодаря“. Никога не видях признателност в очите ѝ. Само претенции и недоволство.

Седнах на кухненския стол и се загледах през прозореца към сивите блокове отсреща. Чувах как Ива плаче в другата стая, а Мария нервно търси нещо из шкафовете.

— Деси, къде са ми цигарите? — провикна се тя.

— Не знам — отвърнах тихо. — Може би е време сама да си ги намериш.

Тя излезе от кухнята и ме изгледа ядосано. — Какво ти става днес? Да не си в цикъл?

Погледнах я и усетих как сълзите напират в очите ми. — Не мога повече така, Мария. Чувствам се невидима. Всички разчитат на мен, а аз… аз нямам на кого да разчитам.

Тя млъкна за миг, после само въздъхна и тръшна вратата на банята. Останах сама с мислите си и с усещането за празнота.

Вечерта се прибрах у дома си — малък двустаен апартамент в Надежда, който изплащам сама вече четири години. Седнах на дивана и се загледах в снимката на мама върху шкафа. „Какво би направила ти?“, прошепнах.

Телефонът звънна — баща ни. Гласът му беше уморен:

— Десито, пак ли ще идваш утре да ми донесеш лекарства?

— Да, тате — отвърнах автоматично. — Ще мина след работа.

Затворих очи и усетих как умората ме залива като вълна. От години живея на автопилот — работа в счетоводната кантора до късно, после пазаруване за Мария или баща ни, после вкъщи — пране, готвене, малко сън. Приятелите ми отдавна спряха да ме канят навън — винаги отказвах заради „семейни ангажименти“.

Единственият човек, който понякога ми звънеше просто да попита как съм, беше колежката ми Ели.

— Деси, кога най-после ще помислиш за себе си? — питаше ме тя всеки път.

— Когато някой друг започне да мисли за мен — отвръщах с горчива усмивка.

Но тази вечер не можех да спра да мисля за Мария. За това как цял живот се опитвам да ѝ бъда майка, приятелка и спасителка едновременно. А тя… тя просто приема всичко за даденост.

На следващия ден отидох при баща ни с лекарствата. Той ме погледна с уморени очи:

— Десито, знам че ти е тежко. Но Мария е по-слаба от теб. Тя не може сама.

— А кой ще помогне на мен? — попитах тихо.

Той замълча дълго, после само въздъхна:

— Така е устроен светът… Винаги един носи повече.

Върнах се у дома и седнах пред компютъра. Получих имейл от шефа: „Деси, трябва да останеш до късно утре.“

Погледнах календара: рожден ден на Ива след два дни. Знаех какво ще последва — Мария ще очаква аз да купя тортата, подаръците, балоните… Ще трябва пак да бъда „добрата сестра“.

В този момент реших: този път няма да го направя.

На следващия ден Мария ми звънна:

— Деси, ще купиш ли тортата за Ива? Аз нямам пари до заплата.

— Не мога този път — казах твърдо. — Имам работа до късно.

Настъпи тишина от другата страна.

— Ама… винаги ти го правиш! Какво ти става?

— Просто вече не мога повече така. Трябва сама да се справиш този път.

Тя затвори без довиждане. За първи път от години почувствах облекчение и вина едновременно.

Рожденият ден мина без мен. На следващата седмица Мария не ми се обади нито веднъж. Баща ни също беше по-мълчалив от обикновено.

Чувствах се виновна… но и свободна. Започнах да излизам с Ели след работа, записах се на курс по рисуване — нещо, което винаги съм искала да правя.

Една вечер Мария ми звънна:

— Деси… извинявай за всичко. Не знаех колко много си правила за мен… докато не останах сама.

Гласът ѝ беше тих и несигурен. За първи път чух уязвимост в него.

— Благодаря ти — прошепнах аз. — Но трябваше сама да го разбереш.

Сега седя пред прозореца и гледам как дъждът блъска по стъклото. Чудя се: Колко дълго човек може да носи чуждите тежести без да изгуби себе си? Кога е време да кажеш „стига“ и да започнеш да живееш за себе си?