Когато поисках свекърва ми да гледа сина ми: Отговорът, който ме промени завинаги

– Не мога, Мария. Не искам да се занимавам с това дете! – думите ѝ отекнаха в коридора, докато държах малкия Даниел на ръце и се опитвах да не заплача пред нея.

Беше вторник следобед, а аз вече седмица не бях спала повече от три часа на нощ. Мъжът ми, Петър, работеше до късно, а аз се опитвах да балансирам между кърменето, домакинството и собствената си умора. Когато най-накрая събрах смелост да помоля свекърва ми, госпожа Стефка, да гледа Даниел за няколко часа, за да мога да отида на лекар, не очаквах такъв студен отказ.

– Но, Стефке, само за два часа е… – гласът ми трепереше, а в очите ми напираха сълзи. – Не съм излизала откакто се роди Даниел. Просто имам нужда от малко помощ.

Тя ме изгледа с онзи неразбиращ поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и незначителна.

– Аз вече съм си гледала децата. Сега е твой ред. Не съм ти длъжна! – каза тя и се обърна към телевизора, сякаш разговорът беше приключил.

Стоях като вцепенена. В главата ми се въртяха всички онези истории на приятелки, чиито свекърви с радост гледаха внуците си, печаха баници и разказваха приказки. А аз? Аз бях сама. Майка ми живееше в друг град и работеше до късно. Свекърва ми беше единствената ми надежда.

Вечерта Петър се прибра уморен и веднага забеляза подпухналите ми очи.

– Какво има, Мария?

– Говорих със Стефка… Помолих я да гледа Даниел за малко, но тя отказа. Каза, че не ѝ е работа.

Петър въздъхна тежко и седна до мен.

– Знаеш я майка ми… Никога не е била особено грижовна. Но ще измислим нещо.

– Не разбирам… – прошепнах. – Защо всички очакват майките да се справят сами? Защо е толкова срамно да поискаш помощ?

Дните минаваха в еднообразие. Даниел плачеше често, аз се чувствах все по-изтощена и самотна. Веднъж дори заспах права до леглото му. Започнах да се съмнявам в себе си – дали съм лоша майка? Дали не заслужавам подкрепа?

Една неделя следобед свекърва ми дойде на гости. Донесе буркан компот и седна на масата без да каже дума за случилото се.

– Как е детето? – попита сухо.

– Добре е… – отвърнах кратко.

Тишината между нас беше тежка. Даниел спеше в другата стая, а аз усещах как напрежението ме задушава.

– Мария… – започна тя колебливо. – Знам, че ти е трудно. Но аз… аз просто не мога да се върна назад във времето. Гледах Петър и брат му сама години наред. Баща им ги изостави… Аз съм уморена.

Погледнах я изненадано. За първи път чувах нещо толкова лично от нея.

– Не искам да ти тежа – казах тихо. – Просто понякога имам нужда от някого до мен.

Тя въздъхна и избърса очите си с ръкава на жилетката.

– Не съм добра баба… Знам го. Но не знам как да бъда друга.

В този момент осъзнах, че не само аз страдам от липса на подкрепа. Че и тя носи своите рани и страхове.

В следващите седмици започнахме да говорим повече. Не беше лесно – често спорехме за дреболии: как трябва да се храни Даниел, дали да го обличам по-дебело или по-тънко. Но малко по малко между нас се появи нещо като разбиране.

Един ден тя дойде с торба ябълки и каза:

– Ако искаш, мога да го гледам за час-два… Но само ако останеш наблизо.

Почувствах как огромен товар пада от раменете ми. Не беше идеалното решение, но беше начало.

С времето започнах да намирам сили в себе си. Записах се на онлайн курс по психология и открих група за майки в квартала. Там срещнах други жени със сходни проблеми – самота, липса на подкрепа, очаквания от семейството и обществото.

Една вечер след като сложих Даниел да спи, седнах до прозореца и си помислих: Защо в България все още е толкова трудно да поискаш помощ? Защо майките трябва да са героини сами?

Понякога си мисля дали някога ще простя напълно на свекърва ми за онзи първи отказ. Но знам едно – вече не се страхувам да говоря за болката си и да търся подкрепа.

А вие? Колко често сте оставали сами със страховете си? Имате ли сили да поискате помощ или предпочитате да мълчите?