Когато принципите струват повече от хляба: Историята на един зет и една майка
– Пак ли, Петре? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, но не можех да се сдържа. Беше вторник вечер, а в кухнята миришеше на прясно изпечен хляб и отчаяние. Петър стоеше до прозореца, с ръце в джобовете, и гледаше към тъмния двор. Яна, дъщеря ми, седеше до масата, стискайки чашата си с чай така, сякаш от нея зависеше целият ѝ свят.
– Мамо, моля те… – прошепна тя, но аз вече бях започнала.
– Това е третата работа за тази година! Какво ще правите сега? Как ще плащате наема? Ами малкия Даниел? На три години е, заслужава сигурност!
Петър се обърна бавно. Очите му бяха уморени, но в тях гореше някакъв инатлив пламък.
– Не мога да си затварям очите пред несправедливостта, Мария. Шефът ми караше хората да работят извънредно без заплащане. Казах му го в очите. Не мога да бъда част от това.
– А можеш ли да бъдеш част от семейство, което няма какво да яде? – изтървах аз и веднага съжалих. Яна се разплака безшумно.
В този момент си спомних първия път, когато Петър влезе в дома ни – скромен, срамежлив, но с онзи същия поглед. Яна беше щастлива с него. Тогава вярвах, че ще я направи щастлива завинаги. Но сега…
Седнах срещу тях и се опитах да овладея гласа си.
– Петре, никой не казва да си затваряш очите. Но има начин да се бориш за справедливост и да запазиш работата си. Яна, ти какво мислиш?
Дъщеря ми избърса сълзите си.
– Мамо, аз вярвам в Петър. Знам, че е трудно… Но ако всички мълчим, нищо няма да се промени. Той е пример за Даниел.
– Пример за какво? – не издържах аз. – За човек, който не може да задържи работа? Или за човек, който се бори с вятърни мелници?
Петър стисна устни.
– Може би съм идеалист. Но ако се примиря, ще стана като всички останали. А аз не искам синът ми да ме вижда такъв.
В този момент Даниел влезе в кухнята със своя плюшен мечок. Погледна ни с големите си кафяви очи и попита:
– Тате, пак ли ще си вкъщи?
Петър го вдигна на ръце и го прегърна силно.
– Да, малкия. Ще бъда повече време с теб.
В този миг усетих как гневът ми се стопява и на негово място идва страхът – страх за бъдещето на дъщеря ми и внучето ми. В нашето малко градче работата не е лесна за намиране. Всички знаят всички. Вече шепнат зад гърба ни: „Зетът на Мария пак е без работа.“
Съпругът ми Георги се прибра по-късно същата вечер. Седнахме двамата на терасата, а аз му разказах всичко. Той въздъхна тежко.
– Марийче, знаеш ли… И аз навремето имах принципи. Но после дойдоха сметките, децата… Животът те учи да преглъщаш някои неща.
– Ами ако грешим? – попитах тихо. – Ако наистина трябва да има повече хора като Петър?
Георги поклати глава.
– Може би… Но нека първо нахраним децата си.
Следващите дни минаха в напрежение. Яна започна да търси допълнителна работа като преводачка онлайн. Петър ходеше по интервюта, но навсякъде го гледаха подозрително – кой иска служител, който ще му прави проблеми?
Една вечер Яна дойде при мен разстроена.
– Мамо… Не знам какво да правя вече. Обичам го, но понякога се страхувам за нас…
Прегърнах я силно.
– Яничке… Понякога любовта значи и компромис. Говорете помежду си. Намерете златната среда.
На следващия ден Петър получи обаждане от старата си фирма – предложиха му да се върне, но при условие да не се меси в „управленските решения“.
Вечерта седнахме всички заедно на масата. Петър изглеждаше измъчено.
– Какво ще правиш? – попитах го аз.
Той замълча дълго.
– Ще приема… Но само ако обещаят писмено по-добри условия за всички. Иначе няма смисъл.
Яна го хвана за ръката и го погледна с обич и тревога едновременно.
– Каквото и да решиш… ще съм до теб.
Тогава разбрах – може би никога няма да разбера напълно избора им. Но трябваше да ги подкрепя по свой начин.
Сега често се питам: Кое е по-важно – хлябът на масата или чистата съвест? Може ли едно семейство да оцелее само с любов и принципи? Или понякога трябва да преглътнем гордостта си заради тези, които обичаме?