Когато разбрах, че дъщеря ми чака близнаци, реших да помогна финансово. Не очаквах тази реакция.

– Какво значи „не искам парите ти“? – гласът ми трепереше, докато гледах Мария право в очите. В ръцете си стисках плика с парите, които бях изтеглила от банката сутринта. Беше петък вечер, а в кухнята ухаеше на печени чушки, но въздухът между нас беше тежък като олово.

Мария седеше срещу мен, с ръце върху огромния си корем. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но гласът ѝ беше твърд:

– Мамо, не разбра ли? Не искам да се чувствам длъжна. Не искам да ми помагаш така.

Сърцето ми се сви. Откакто разбрах, че ще ставам баба на близнаци, не можех да спя от вълнение и тревога. Помня как преди месец Мария и Петър дойдоха у нас – тя срамежливо усмихната, той нервно въртеше ключовете на колата. „Мамо, татко… ще имаме бебе. Всъщност… две.“

Станах и започнах да прибирам чиниите, само и само да не види колко ме боли. Мъжът ми, Иван, седеше мълчаливо до прозореца и гледаше към двора. Знаех, че и той е разстроен, но никога не беше добър в разговорите за чувства.

– Мария, ти знаеш ли колко струва всичко това? Памперси, колички, дрешки… – опитах се да звуча спокойно.

– Ще се справим! – прекъсна ме тя. – Петър работи допълнително, аз ще взема майчинство…

– А ако не стигнат парите? – намеси се Иван с тихия си, но категоричен тон.

– Ще измислим нещо! – почти извика Мария. – Не съм дете вече!

В този момент Петър влезе от терасата. Беше слушал разговора през отворения прозорец.

– Госпожо Димитрова… – започна той неловко. – Благодарим ви за всичко, но… наистина ще се справим сами.

Погледнах ги – младо семейство, изплашено и гордо. Спомних си как преди години аз самата се карах с майка ми за всяка стотинка. Но времената бяха други. Сега всичко е по-скъпо, по-несигурно.

– Не разбирате ли, че ви мисля доброто? – прошепнах. – Не искам да ви контролирам живота… Просто искам да помогна.

Мария избухна:

– Винаги така става! Даваш пари и после очакваш да слушаме! Да кръстим децата както ти кажеш, да ги гледаме както ти си гледала мен…

Изведнъж сякаш цялата ни история се изля между нас – всички онези малки кавги за дрехи, за оценки в училище, за избора ѝ на университет. Винаги съм искала най-доброто за нея, но явно съм я задушавала.

Иван стана и сложи ръка на рамото ми:

– Остави ги. Ще се справят. Ние също някога сме били на тяхното място.

Петър кимна благодарно към него. Мария избърса сълзите си и тихо каза:

– Мамо… Обичам те. Но трябва да опитаме сами.

Вечерта премина в мълчание. След като си тръгнаха, седнах на дивана и се загледах в старите снимки по стената – Мария като бебе в ръцете ми, първият ѝ учебен ден, абитуриентската ѝ рокля…

На следващия ден сестра ми Силвия ми звънна:

– Чух какво е станало. Защо не ги оставиш малко? Може би наистина имат нужда да пораснат.

– Ами ако не успеят? Ако имат нужда от нас?

– Ще дойдат сами тогава. Ти само бъди до тях.

Седмиците минаваха бавно. Опитвах се да не звъня всеки ден, макар че ръцете ми сами посягаха към телефона. Един ден Мария ми писа: „Мамо, можеш ли да дойдеш с мен на преглед? Петър е на работа.“

Отидох веднага. В чакалнята на болницата тя хвана ръката ми:

– Извинявай за онзи ден… Просто много ме е страх.

Прегърнах я силно:

– И мен ме е страх. Но ще минем през това заедно.

Раждането мина тежко. Близнаците бяха дребнички и останаха в кувьоз две седмици. През това време аз и Иван носехме храна в болницата, сменяхме се да гледаме апартамента им, но не настоявахме за нищо повече.

Една вечер Мария ми каза:

– Мамо… Благодаря ти, че не настояваш вече. Имам нужда от теб като майка, не като банкомат.

Тогава разбрах – понякога най-голямата помощ е просто да си там, без условия и очаквания.

Сега близнаците са вече на три месеца. Мария сама поиска помощ за някои неща – купихме количка заедно, избрахме дрешки. Но вече знам кога да спра и кога просто да я изслушам.

Понякога вечер седя сама в кухнята и си мисля: Дали щях да постъпя по друг начин, ако знаех какво ще стане? Дали родителската любов винаги трябва да бъде толкова настойчива? Какво мислите вие – кога помощта става прекалена?