Когато роднините превърнаха празника ни в бойно поле: Моята битка за граници и достойнство
– Не, няма да ги пусна този път! – изкрещях на майка ми, докато тя трескаво подреждаше масата за рождения ден на дъщеря ми. Гласът ми трепереше, а ръцете ми бяха стиснати в юмруци. Вече усещах как гневът ме задушава, а в коридора се чуваха познатите тежки стъпки на леля Сийка и чичо Кольо – двамата най-нежелани гости на всяко наше семейно събиране.
От години всяка наша семейна среща се превръщаше в бойно поле. Леля Сийка винаги идваше без покана, влачейки след себе си чичо Кольо, който още от прага започваше да се оплаква от живота, политиката и „онези мързеливци в София“. Децата им – моите братовчеди – се държаха като малки хулигани, разхвърляха храна, крещяха и чупеха всичко по пътя си. А аз… аз всяка година се надявах този път да е различно. Но не беше.
– Моля те, Мария, не прави сцени! – прошепна майка ми с умолителен поглед. – Това е семейство…
– Семейство? – избухнах аз. – Семейство не значи да търпиш унижение и да гледаш как дъщеря ти плаче на собствения си рожден ден!
Майка ми замълча. Знаех, че я боли. Тя винаги е била човекът, който държи всички заедно, дори когато това означава да преглъща обиди и да се усмихва насила. Но аз вече не можех.
Вратата се отвори с трясък. Леля Сийка нахлу с познатата си самоувереност, носейки огромна тава с баница, която никой не обичаше, но тя винаги натрапваше на всички.
– Ето ни! – провикна се тя. – Къде са чашите? Кольо, донеси ракията!
Дъщеря ми, малката Ива, се скри зад мен. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Знаех защо – миналата година братовчед ѝ счупи любимата ѝ играчка и никой дори не се извини.
– Лельо Сийке, тази година решихме да празнуваме само в тесен кръг – казах с пресъхнало гърло.
Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила.
– Какво значи това? Че не сме ви достатъчно добри ли?
Чичо Кольо вече беше седнал на масата и сипваше ракия.
– Остави ги, Сийке! Те са модерни хора вече. Забравиха откъде са тръгнали!
Майка ми стоеше между нас като заложник. Баща ми мълчеше, както винаги.
– Не става въпрос за това – опитах се да обясня. – Просто… Ива има нужда от спокойствие. Всички имаме нужда от спокойствие.
Леля Сийка избухна:
– Ама ти си неблагодарница! Майка ти те е научила само на инат! Ако баща ти беше жив…
– Той е жив! – прекъснах я аз. – Просто не иска да участва в този цирк!
В този момент чух как Ива започна да плаче. Прегърнах я силно.
– Мамо, защо винаги идват? – прошепна тя.
Погледнах към майка ми. В очите ѝ видях сълзи и вина.
– Защото никой не смее да им каже истината – отвърнах тихо.
Тогава взех решение. Изправих се пред всички:
– Тази година ще празнуваме само ние. Моля ви да си тръгнете.
Настъпи тишина. Леля Сийка пребледня, чичо Кольо стана рязко от стола.
– Добре! Щом така искате! Но ще съжалявате! – изсъска тя и излезе с трясък.
След тяхната буря остана само тишина. Майка ми седна тежко на стола и заплака беззвучно. Баща ми ме потупа по рамото:
– Добре направи, Мария. Време беше някой да сложи край.
Вечерта мина тихо, но за първи път от години Ива се усмихваше истински на рождения си ден. Пяхме песни, разказвахме си спомени и никой не повиши тон.
На следващия ден телефонът звънна безброй пъти. Роднините ме наричаха предателка, майка ми беше разкъсана между мен и сестра си. Но аз знаех, че съм направила правилното нещо.
Сега често се питам: Защо в България толкова трудно поставяме граници пред роднините си? Защо търпим години наред обиди и унижения само защото „така трябва“? Може би е време повече хора да се осмелят да кажат „стига“.