Когато роднините стават съквартиранти: Историята на едно разочарование

– Пак ли си оставила чиниите в мивката, Мария? – гласът ми трепереше от яд, докато гледах поредната купчина мазни съдове.

Мария се появи на вратата на кухнята с телефон в ръка и безгрижна усмивка.

– Ще ги измия по-късно, нали не бързаме за никъде?

Стиснах зъби. Вече трети месец живеехме заедно в двустайния апартамент на баба в Люлин. Когато ѝ предложих да се нанесе при мен, тя беше отчаяна – тъкмо беше загубила работата си в един магазин за дрехи и нямаше къде да отиде. Аз работех като счетоводителка в малка фирма и се гордеех, че се справям сама. Мислех, че ще си помагаме, ще делим разходите, ще си бъдем опора. Но още от първите седмици разбрах колко съм се лъгала.

Мария не само че не участваше в домакинството, а и парите ѝ все не стигаха. В началото ми обеща, че ще си намери работа веднага. Мина месец, после втори – всеки ден ново оправдание: „Днес не ми звъннаха“, „Търсят с опит“, „Платиха ми малко от предишната работа, ще ти дам после“.

Аз плащах сметките, купувах храна, дори ѝ давах пари за градския транспорт. Майка ми ме предупреждаваше:

– Недей да ѝ угаждаш толкова! Хората се разглезват лесно.

Но аз не исках да вярвам, че братовчедка ми може да ме използва. Винаги сме били близки – спомням си как като деца си разменяхме тайни под черешата на двора в село. Сега обаче усещах как между нас расте стена от неизказани думи и обиди.

Една вечер се прибрах по-рано от работа. Вратата беше отключена. Влязох тихо и чух смях от хола. Мария беше поканила приятели – трима непознати момчета, които пушеха наргиле на балкона и слушаха чалга до дупка. Апартаментът миришеше на дим и евтин алкохол.

– Какво става тук? – изкрещях.

Мария се изчерви:

– Ами… само малко поседяхме. Няма да правим проблеми.

– Това е моят дом! Не съм съгласна да водиш когото си поискаш!

Тя ме изгледа с презрение:

– Много си станала важна напоследък! Забрави ли как ти помагах, когато беше болна миналата година?

Стиснах юмруци. Да, помогна ми – донесе ми чай и супа, когато имах грип. Но сега това ли беше цената?

След тази вечер нещата станаха още по-лоши. Мария започна да се прибира късно, често пияна или с нови хора. Сметките растяха, а тя все нямаше пари. Един ден открих, че е взела назаем пари от съседката ни леля Пенка – без да ми каже.

– Трябваше да платя интернета – оправда се тя.

– А защо не ме попита? – попитах аз с треперещ глас.

– Защото все мрънкаш! – изкрещя тя и тресна вратата на стаята си.

Започнах да се чувствам като чужденец в собствения си дом. Не можех да спя нощем – мислех само за това как ще платя следващата сметка за ток, дали Мария пак няма да доведе някого или да изчезне за дни без обяснение. Майка ми настояваше да говоря сериозно с нея:

– Или си намира работа и участва в разходите, или си тръгва! Не може така!

Събрах смелост една неделя сутрин.

– Мария, трябва да поговорим сериозно – казах й, докато тя ядеше кифла пред телевизора.

– За какво пак?

– Не мога повече така. Или започваш да участваш в разходите и домакинството, или ще трябва да си потърсиш друго място.

Тя ме изгледа с празен поглед.

– Добре… Ще си тръгна. Явно вече не съм ти нужна.

В този момент усетих как гърлото ми се свива от вина и облекчение едновременно. Не исках да я гоня, но повече не можех да живея така.

След седмица Мария си събра багажа и изчезна без сбогом. Остана само тишината и чувството за провал. Семейството ни се раздели на два лагера – едни ме обвиняваха, че съм безсърдечна, други казваха, че съм постъпила правилно.

Сега стоя сама в апартамента и се чудя: Кога помощта към близък човек преминава границата на самоунищожението? Има ли прошка за разбитото доверие между роднини? Какво бихте направили в моята ситуация?