Когато съпругът ми даде цялата ми работа на майка си – буря в българската кухня
„Къде са сармите? Къде е мусаката?“ – гласът ми трепереше, докато отварях и затварях вратата на хладилника за трети път. Беше понеделник вечер, а аз се прибрах от работа с мисълта, че ще сложа на масата от онова, което сготвих през уикенда – цяла неделя прекарах в кухнята, месих, рязах, пържих. Димитър седеше на дивана и гледаше новините, сякаш нищо не се е случило.
„Дими, къде е храната?“, попитах го по-остро, отколкото исках. Той не отговори веднага. Погледна ме с онзи негов поглед – виновен и едновременно раздразнен.
„Дадох я на мама“, каза тихо. „Тя беше сама цял уикенд, а знаеш, че не може да си готви хубаво.“
В този момент нещо в мен се пречупи. Не беше само храната – беше цялата ми грижа, времето ми, усилията ми. Всичко изчезна за една нощ, без дори да ме попита. Седнах на стола до масата и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.
„Димитре…“, прошепнах. „Това не е просто храна. Това е моят труд. Можеше поне да ме попиташ.“
Той въздъхна тежко и се изправи. „Майка ми е сама. Ти имаш мен и децата. Тя няма никого.“
„Аз съм никой ли? Аз не заслужавам ли уважение?“, гласът ми вече беше остър като нож.
Той замълча. В този момент осъзнах колко дълбоко е това разделение между нас – между мен и неговата майка, между моите нужди и неговите очаквания. В България винаги се е казвало: „Мъжът трябва да уважава майка си.“ Но къде остава жената до него?
На следващия ден майка му – леля Сийка – ми се обади.
„Много благодаря за храната, мило момиче! Димитър каза, че ти не си имала нищо против…“
Замръзнах. Не можех да повярвам, че той дори не ѝ е казал истината.
„Радвам се, че ви е харесало“, казах с пресилен глас и затворих телефона. После седнах на кухненския плот и заплаках. Не заради сармите или мусаката – а защото се чувствах невидима в собствения си дом.
Вечерта Димитър се прибра по-късно от обикновено. Не говорихме много. Децата бяха гладни и ядосани – трябваше да поръчам пица. Докато разрязвах парчетата, чух как синът ми прошепва на сестра си: „Мама пак плака.“
На следващия ден реших да говоря с него открито. Седнахме на масата след вечеря.
„Димитре, така не може да продължава. Аз съм част от това семейство. Искам уважение за труда си. Не съм просто някой, който готви и чисти.“
Той ме погледна уморено.
„Знам… Просто… Мама е свикнала аз да ѝ помагам. Ти си силна жена, ще се справиш…“
„Не съм длъжна винаги да съм силна!“, извиках през сълзи. „Искам да бъда видяна! Искам да знаеш кога ме боли!“
Той замълча дълго. После каза:
„Добре… Ще говоря с мама. Ще ѝ кажа да не очаква повече храна от нас.“
Но това не беше решението. Проблемът не беше в храната или в леля Сийка – а в това, че моят труд нямаше стойност за него.
След седмица леля Сийка дойде на гости. Донесе торта и буркан компот.
„Мило момиче, не се сърди на Димитър. Той винаги е бил такъв – все гледа да угоди на всички…“
Погледнах я в очите.
„Лельо Сийке, аз не съм против вас. Но имам нужда да знам, че и аз съм важна тук.“
Тя кимна бавно.
„Знам… И аз бях снаха някога.“
В този момент между нас премина нещо като разбиране – женска солидарност отвъд поколенията.
С времето започнах да поставям граници – казвах „не“, когато не можех повече; настоявах Димитър да участва в домакинството; учех децата си да ценят труда на другите.
Но белегът остана – онази тиха болка от предателството на най-близкия човек.
Понякога вечер сядам сама в кухнята и си мисля: Колко често жените в България остават невидими зад тенджерите и черпаците? Кога ще започнем да ценим себе си така, както заслужаваме?
А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да се борите за себе си?