Когато съпругът ми отнесе цялата ни храна на майка си – българска семейна драма отвътре
„Къде е мусаката?“ – гласът на сина ми Алекс прозвуча в кухнята, докато аз стоях пред отворения хладилник, а студеният въздух ме удряше по лицето като шамар. Празно. Всичко беше празно – тавата с мусака, салатата, дори бурканът с лютеница, който пазех за специални случаи. Само няколко яйца и половин лимон се търкаляха на дъното.
Сърцето ми се сви. Бях прекарала целия неделен следобед в готвене – мусака, пълнени чушки, таратор, дори бях опекла питка. Всичко това, за да имаме храна през седмицата, защото работя до късно и нямам време всеки ден да готвя. Димитър, моят съпруг, беше излязъл рано сутринта с думите: „Ще мина през майка ми, че не се чувства добре.“ Не се усъмних в нищо.
„Мамо, гладен съм!“, повтори Алекс и ме погледна с големите си кафяви очи. Усетих как гневът ми се надига – не към него, а към човека, когото обичах и на когото вярвах. В този момент чух как входната врата се затръшна. Димитър влезе, носейки само празна торба от супермаркета.
„Димитре, къде е храната?“ – попитах тихо, но в гласа ми прозвуча стомана.
Той избягваше погледа ми. „Майка ми… беше гладна. Не е яла нищо хубаво от дни. Знаеш, че е сама.“
„А ние? Алекс? Аз?“ – думите ми излязоха като задавяне.
„Ти си силна жена, ще измислиш нещо. Майка ми е възрастна.“
В този момент нещо в мен се счупи. Не беше само храната – беше всичко натрупано през годините: как майка му винаги беше на първо място, как аз трябваше да се примирявам с всичко „за доброто на семейството“, как моите нужди винаги бяха последни.
Вечерта мина в мълчание. Алекс вечеря филия с маргарин и домат. Аз не можех да преглътна нищо. Димитър гледаше телевизия все едно нищо не се е случило.
На следващия ден майка ми дойде на гости. Видя празния хладилник и ме погледна с онзи поглед, който казваше повече от всякакви думи.
„Пак ли свекърва ти?“ – прошепна тя.
Само кимнах. Сълзите напираха в очите ми.
„Докога ще търпиш това, Мария? Ти си човек, не слугиня!“
Знаех, че е права. Но как да се изправя срещу Димитър? Как да кажа „стига“ на години навици и страхове?
Вечерта го изчаках да се прибере. Алекс беше при баба си – моята майка настоя да го вземе за през нощта.
„Трябва да поговорим“, казах му веднага щом влезе.
Той въздъхна тежко: „Пак ли ще започваш?“
„Да, ще започвам! Защото не мога повече! Не съм невидима! Не съм просто някой, който готви и чисти! Аз съм твоя съпруга и майка на детето ти! Кога ще разбереш това?“
Димитър млъкна. За първи път го видях объркан.
„Майка ми е сама…“
„И аз съм сама! Сама в този дом! Сама с грижите, с болката, с разочарованието! Ти избираш нея всеки път! А аз? Кога ще избереш мен?“
Той седна тежко на стола. Мълчахме дълго.
„Не знам какво да кажа…“, прошепна той най-накрая.
„Кажи истината! Обичаш ли ме още? Или просто съм удобство?“
Той не отговори. Само наведе глава.
На следващия ден взех Алекс и отидох при майка ми. Не знаех дали ще се върна. За първи път от години почувствах лекота – сякаш огромен камък падна от гърдите ми.
Димитър звъня няколко пъти. Писах му само: „Имаме нужда от време.“
Седмици по-късно той дойде при нас. Беше отслабнал, изглеждаше уморен.
„Мария… липсвате ми. Греших много. Мога ли да опитам отново?“
Погледнах го дълго. Вече не бях същата жена. Бях по-силна.
„Ще опитаме само ако този път сме равни. Ако уважаваш мен така, както уважаваш майка си.“
Той кимна. Не знам дали ще успеем – но вече знам, че заслужавам повече.
Понякога се чудя: Колко жени като мен търпят години наред? Колко още ще мълчим? А вие – бихте ли простили такова предателство?