Когато съпругът ми забрави нашето семейство заради брат си

– Пак ли ще вечеряш там? – гласът ми трепереше, докато гледах как Петър прибираше ризата си в сака. Беше вторник, а това означаваше още една вечер, в която ще остана сама с децата, докато той отива при снаха си и племенниците.

– Те имат нужда от мен, Мария! – отвърна той раздразнено, без да ме погледне. – Не мога да ги оставя сами след всичко, което се случи.

Знаех какво се беше случило. Всички в квартала знаеха – брат му Георги загина при катастрофа миналата есен. Остави след себе си жена и две малки деца. Съчувствах им, наистина. Но сега имах чувството, че аз и нашите деца сме станали невидими за Петър.

Вечерите ни вече не бяха същите. Седяхме на масата само аз, Дани и малката Ива. Дани мълчеше, ровеше в чинията си, а Ива питаше къде е татко. Лъжите ми ставаха все по-неубедителни: „Татко работи до късно“, „Татко помага на леля Галя“.

Веднъж, докато миех чиниите, чух как Дани шепне на сестра си:

– Мислиш ли, че татко ни обича още?

Сърцето ми се сви. Как да обясня на децата си, че баща им е тук, но сякаш вече не е част от нас?

Петър започна да прекарва все повече време при Галя и племенниците. Всяка неделя ходеше с тях на разходка в парка, водеше ги на кино, купуваше им подаръци. Нашите деца гледаха снимките във фейсбук и питаха защо не са били поканени.

– Защото татко помага на братовчедите ви – казвах тихо.

Но в мен растеше гняв. Чувствах се предадена. Всяка вечер се чудех дали не съм егоистка, че искам мъжа си обратно. Дали не трябва да съм по-съпричастна към болката на другите? Но защо никой не виждаше моята болка?

Една вечер не издържах. Когато Петър се прибра късно, го чаках в хола.

– Трябва да поговорим – казах твърдо.

Той въздъхна тежко и седна срещу мен.

– Мария, моля те…

– Не! Стига! – прекъснах го. – Виждаш ли какво се случва с нашето семейство? Децата страдат! Аз страдам! Ти не си тук! Вече не те познавам.

Очите му се напълниха със сълзи. За миг видях стария Петър – този, който ме държеше за ръка по улиците на Пловдив, който ми обещаваше вечна любов.

– Не мога да ги изоставя… – прошепна той. – Георги ми беше всичко. Обещах му…

– А на нас какво обеща? – гласът ми беше едва доловим.

Той замълча. В този момент разбрах, че между нас стои нещо по-голямо от скръбта – чувство за вина, дълг към миналото, което изяждаше бъдещето ни.

Дните минаваха в напрежение. Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми забелязаха промяната.

– Мария, трябва да говориш с някого – каза ми една вечер Катя, докато пиехме кафе на терасата. – Не можеш да носиш всичко сама.

Но на кого да кажа? На майка ми? Тя щеше да ме упрекне: „Търпи, така е в живота“. На свекърва ми? Тя само щеше да защити Петър: „Той е добър човек“.

Една сутрин Ива се разплака преди училище:

– Мамо, защо татко обича повече братовчедите?

Прегърнах я силно и усетих как сълзите ми капят по косата ѝ.

В този момент реших да направя нещо. Записах час при семеен консултант. Казах на Петър, че ако не дойде с мен, ще трябва да преосмислим брака си.

Първата ни среща беше мъчителна. Петър мълча почти през цялото време. Аз разказвах за болката си, за страха си, че губя семейството си.

– Чувствам се виновен – призна най-накрая той. – Ако не помогна на Галя и децата, сякаш предавам брат си…

– А ако изгубиш нас? – попита консултантът тихо.

Петър ме погледна за първи път от месеци право в очите. Видях колко е уморен, колко е объркан.

Започнахме бавно да говорим повече у дома. Опитвахме се да намираме баланс – Петър прекарваше време и с нашите деца, започнахме да излизаме заедно като семейство. Но белезите останаха.

Понякога нощем лежа будна и се питам: дали някога ще бъдем отново истинско семейство? Или болката ще остане между нас завинаги?

А вие как бихте постъпили? Кога жертвата за другите се превръща в предателство към собственото ти семейство?