Когато съпругът остане при майка си: История за изгубената опора и търсенето на собствена сила

– Димитре, пак ли ще вечеряме сами? – гласът ми трепереше, докато гледах как той прибира чинията си и се приготвя да излезе.

– Майка ми не се чувства добре, Зори. Ще отида да ѝ занеса супа. – Думите му бяха като нож. Отново. Вече трета вечер подред.

Седнах на кухненския стол, стиснала ръба на масата, сякаш това можеше да ме задържи на повърхността. В главата ми ехтеше един и същ въпрос: „А аз? Кога ще бъда на първо място за него?“

Димитър и аз сме женени от шест години. Запознахме се на студентска бригада в Пловдив. Беше чаровен, мил, винаги готов да помогне. Но още тогава усещах сянката на майка му – леля Мария. Тя беше навсякъде: в разговорите ни, в плановете ни, дори в малките ни радости. „Мама каза така“, „Мама не би одобрила това“, „Мама има нужда от мен“.

Първите години се опитвах да бъда търпелива. Казвах си, че е нормално – той е единствен син, баща му почина рано, а тя го е отгледала сама. Но с времето започнах да усещам как нашият дом се изпразва от топлина. Вечерите ни бяха белязани от отсъствието му, а уикендите – от непрекъснатите ѝ обаждания.

– Зорнице, защо не идваш по-често при мен? – питаше ме тя с престорена загриженост по телефона. – Димитър все ми казва колко си заета…

– Работя много, лельо Мария. Искам да си почина у дома. – опитвах се да бъда учтива.

– Е, домът на сина ми е и мой дом. – отвръщаше тя с лека усмивка в гласа.

Тези думи ме караха да се чувствам като гостенка в собствения си живот.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Димитър говори по телефона в хола:

– Да, мамо… Не, Зори няма нищо против… Да, ще дойда след малко…

Погледнах отражението си в прозореца над мивката. Очите ми бяха уморени, лицето – безизразно. Кога се превърнах в сянка?

Седмица по-късно реших да поговоря с него открито.

– Димитре, чувствам се сама. Имам нужда от теб до себе си. Не може всяка вечер да тичаш при майка ти…

Той въздъхна тежко:

– Зори, ти не разбираш. Тя е сама! Ако не ѝ помагам аз, кой?

– А аз? Аз съм ти жена! Не заслужавам ли и аз грижа?

– Не е същото…

Тогава разбрах – никога няма да бъда на първо място за него.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми забелязаха промяната.

– Зори, не можеш цял живот да живееш в сянката на свекърва си! – каза ми една вечер Галя, най-добрата ми приятелка.

– Ами ако го загубя? – прошепнах аз.

– А не си ли загубила вече себе си?

Думите ѝ ме удариха като шамар.

В следващите седмици започнах да излизам повече – с приятели, на кино, на разходки из Борисовата градина. За първи път от години усещах вкуса на свободата. Но всяко завръщане у дома беше като връщане в клетка.

Една вечер Димитър се прибра по-късно от обикновено. Беше уморен и раздразнен.

– Майка ми пак е зле… Трябваше да остана при нея цяла нощ.

– А аз? – попитах тихо.

– Зори, стига вече! Не мога да се разкъсвам между вас двете!

– Но ти избираш нея всеки път…

Той замълча. За първи път видях съмнение в очите му.

На следващия ден събрах смелост и отидох при леля Мария.

– Лельо Мария, искам да поговорим открито. Чувствам се излишна в собствения си дом…

Тя ме изгледа студено:

– Аз съм майка му! Никоя жена няма да бъде по-важна от мен!

Тогава разбрах – борбата ми е обречена.

Върнах се у дома и започнах да пиша писмо до Димитър. В него излях всичко: болката, самотата, разочарованието. Оставих го на масата и излязох. Отидох при Галя и останах там няколко дни.

Димитър ми звънна:

– Зори, върни се… Моля те…

– Не мога повече така, Димитре. Трябва да избера себе си този път.

Последваха дълги разговори, сълзи и обещания за промяна. Но вече не вярвах в тях.

Днес живея сама в малък апартамент под наем в София. Понякога ми е тежко, но поне знам, че вече не съм сянка. Научих се да се грижа за себе си и да поставям граници.

Понякога се питам: Колко жени още ще преглъщат болката си в името на чуждото щастие? Кога ще започнем да избираме себе си?