Когато се нуждаех от подкрепа, семейството на мъжа ми ме забрави: Вече няма да подавам ръка

– Пак ли ще идваш с тези лекарства, Мария? – изсъска свекърва ми, докато влизах в апартамента им с пълна чанта от аптеката. – Не можеш ли веднъж да дойдеш просто на гости, а не като медицинска сестра?

Стиснах зъби и се усмихнах. Откакто се омъжих за Петър, сякаш бях назначена на доживотна смяна в семейството му. Не бях просто снаха – бях дежурната медицинска сестра, психолог и понякога дори чистачка. Никога не се оплаквах. Вярвах, че ако давам от себе си, ще ме приемат. Но колко наивна бях!

Петър беше добър човек, но между нас винаги стоеше сянката на майка му – леля Станка. Тя беше от онези жени, които знаят всичко най-добре и никога не са доволни. – Мария, защо не си направила мусака като хората? – питаше тя всеки път, когато се осмелявах да сготвя нещо. – Майка ти не те е научила на нищо.

Понякога си мислех, че ако изчезна за ден-два, никой няма да забележи. Но когато свекърът ми получи инсулт, аз бях първата, която се притече на помощ. Прекарах нощи в болницата до него, сменях му памперсите, говорех с лекарите. Петър работеше до късно и разчиташе на мен. – Благодаря ти, Мария – каза ми веднъж тихо. – Без теб нямаше да се справим.

Но благодарността беше краткотрайна. След като свекърът ми се оправи, всичко се върна по старому. Аз пак бях „онази от провинцията“, която не може да готви и не разбира „как стоят нещата в София“.

Минаха години. Родих две деца и се върнах на работа в болницата. Животът стана още по-труден – но никой не попита как съм. Когато малката ни дъщеря се разболя тежко от бронхит, Петър беше в командировка, а аз тичах между болницата и вкъщи с температура и безсънни нощи. Свекърва ми дойде веднъж – само за да ми каже, че „не гледам детето както трябва“.

Една вечер седях на кухненската маса и плачех тихо. Телефонът звънна – беше братът на Петър.
– Мария, майка има високо кръвно пак. Можеш ли да минеш утре след работа?

Погледнах към спящите си деца и към купчината неизгладени дрехи.
– Не мога – казах за първи път в живота си. – Уморена съм.

От другата страна настъпи тишина.
– Как така не можеш? Ти винаги си помагала!
– А някой пита ли ме как съм аз? – избухнах. – Когато имах нужда от помощ, къде бяхте всички?

Затворих телефона с треперещи ръце. За първи път почувствах гняв вместо вина.

На следващия ден Петър се прибра по-рано.
– Майка ми е обидена – каза той студено. – Брат ми също.
– А ти? Ти някога питал ли си ме как съм?
Той замълча дълго.
– Не знам… Може би не съм.

Вечерта седнахме с децата пред телевизора. За първи път от години не мислех за чуждите проблеми. Мислех за себе си.

Дните минаваха и телефонът ми звънеше все по-рядко. Свекърва ми спря да ме търси за рецепти и лекарства. В началото се чувствах виновна, после – свободна. Започнах да излизам повече с приятелки, записах курс по рисуване. Децата ми казаха: „Мамо, ти си по-усмихната.“

Петър започна да се променя. Виждаше, че вече не съм онази безгласна снаха.
– Мария… благодаря ти, че остана до мен въпреки всичко – прошепна една вечер.
– Останах заради себе си и децата – отвърнах тихо.

Сега вече знам: никой няма право да очаква от теб да даваш безкрайно, ако не получаваш нищо в замяна. Понякога трябва да затвориш една врата, за да отвориш друга – към себе си.

А вие какво бихте направили на мое място? Колко дълго бихте търпели чуждото безразличие?