Когато се омъжиш за маминото момче: Истината, която никой не искаше да чуе

– Не мога повече, Димитре! – гласът ми трепереше, докато стоях в средата на кухнята, стиснала чаша вода толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Станка седеше на масата с кръстосани ръце и ме гледаше с онзи неразгадаем поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом.

– Мария, моля те, не започвай пак – въздъхна Димитър и избягна погледа ми. – Майка ми просто иска най-доброто за нас.

– Най-доброто за нас? – изсмях се горчиво. – Или най-доброто за теб?

Тишината се разля между нас като разлято мляко. Станка изведнъж стана и започна да подрежда вече подредените чинии. В този момент осъзнах колко малко място имам в този дом – в този живот, който трябваше да е нашият, а всъщност беше нейният.

Всичко започна толкова красиво. Димитър беше внимателен, мил, носеше ми цветя без повод и ме караше да се чувствам специална. Когато ми предложи брак на брега на морето във Варна, мислех, че съм намерила своята приказка. Но още първата вечер след сватбата Станка настоя да остане при нас „за малко“, защото „не можела да спи сама“.

Малкото се превърна в седмици, после в месеци. Всяка сутрин тя правеше кафе само за двама – за себе си и за Димитър. Аз трябваше сама да си сипвам. Вечер готвеше любимите му ястия и винаги намираше начин да подчертае колко добре го познава. „Дими обича мусака с повече магданоз, нали така, маме?“ – питаше тя с усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

Първите ни опити за дете бяха изпълнени с надежда и трепет. Но месеците минаваха, а тестовете все бяха отрицателни. Започнахме изследвания. Оказа се, че проблемът е при Димитър – ниска подвижност на сперматозоидите. Лекарят ни обясни спокойно, че има начини, но ще трябва време и търпение.

– Не казвай на майка ми – помоли ме Димитър една вечер. – Тя няма да го понесе.

Съгласих се. Обичах го. Мислех, че го пазя. Но няколко дни по-късно чух Станка да говори по телефона:

– Горкото ми момче! Мария не може да има деца… Какво ще правим сега? – гласът ѝ звучеше едновременно съчувствено и победоносно.

Влязох в кухнята като буря.

– Защо лъжете? – извиках. – Истината е друга!

Станка ме изгледа с ледени очи.

– Не си позволявай тон! Това е нашето семейство! Ако не можеш да дадеш дете на сина ми, защо изобщо си тук?

Димитър стоеше като вцепенен. Не каза нищо. Не ме защити. В този момент разбрах: аз съм сама в този брак.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми забелязаха промяната.

– Мария, какво става? – попита ме една вечер Ива. Седяхме на пейка пред блока и гледахме как децата играят на криеница.

– Не знам дали мога повече – прошепнах. – Чувствам се като гостенка в собствения си живот.

– Защо не поговориш с него? – настоя тя.

Опитах. Но всеки път, когато повдигах темата за майка му или за истината за нашите проблеми със зачеването, Димитър се затваряше като мида.

– Не искам да я наранявам – казваше той. – Тя е сама откакто татко почина.

– А мен? Мене кой ще ме защити? – питах аз през сълзи.

Една вечер се прибрах по-рано от работа и ги заварих двамата да вечерят без мен. На масата имаше две чинии. Моята липсваше.

– О, Мария, не знаехме кога ще се върнеш – каза Станка с престорена изненада.

Димитър не каза нищо. Само наведе глава.

Тогава реших да говоря с майка си. Тя живее в Пловдив и рядко се виждаме.

– Мамо, не издържам повече – разплаках се по телефона. – Чувствам се излишна.

– Дете мое, любовта не трябва да боли така – каза тя тихо. – Помисли добре какво искаш за себе си.

Започнах да ходя на психолог. Там за първи път казах на глас: „Не съм виновна.“

Станка продължаваше да разпространява лъжата сред роднините. На Коледа братовчедката на Димитър ме потупа по рамото:

– Не се притеснявай, Мария! Има много начини вече…

Погледнах Димитър с надежда той най-сетне да каже истината.

– Моля те… – прошепнах му след празника. – Кажи им истината.

Той само поклати глава:

– Не мога… Ще я убия от мъка.

В този момент разбрах: никога няма да бъда на първо място за него.

Станах сутринта, събрах малко багаж и напуснах дома им. Отидох при майка ми в Пловдив. Там за първи път от години спах спокойно.

Димитър ми звъня няколко пъти. Писа ми: „Върни се! Мама ще се промени.“ Но аз вече знаех истината: някои хора никога не порастват от майчината пола.

Сега стоя пред прозореца и гледам изгрева над тепетата. Питам се: Колко жени като мен живеят в сянката на чужда майчина любов? Кога ще започнем да избираме себе си пред удобството на другите?